Последният жив

— Няма охранителни камери. Ние може да сме банда главорези. Тия откъде знаят кого пускат в имота си?

Колата пое по алеята. Докъдето стигаше погледът, се виждаха вълнисти зелени ливади, разсечени от хоризонталната черта на металната ограда. Сред нивите бяха натъркаляни големи бали сено. Главната алея беше асфалтирана и известно време продължаваше право напред, след което изведнъж свърна надясно през китка величествени дъбове и канадски кленове, между които имаше непроходим хвойнов гъсталак. Между стволовете на дърветата малко по-нататък се виждаха очертанията на огромна постройка.

Стигнаха до масивна двуетажна каменна сграда с високи сводести прозорци и плъзгащи се врати на долния етаж, увенчана с патиниран от времето метален купол, върху който се полюшваше ветропоказател във формата на препускащ конник. Уеб си каза, че цветът на патината е достоен за вниманието на Марта Стюарт — тя като нищо би го патентовала като „ръждив шик“ и би го продала на домакините.

Завиха надясно и продължиха по дългата павирана алея с два реда грамадни кленове, чиито сплетени клони образуваха пищен зелен тунел над главите им.

Когато Уеб погледна напред, очите му се разшириха от смайване. Това беше най-голямата къща, която бе виждал някога, като при това беше изцяло от камък; шест масивни гранитни колони поддържаха огромния фронтон над входа.

— Дявол да го вземе! — промърмори Романо. — Това нещо е по-голямо от централата на ФБР!

Бейтс закова спирачки пред входа и се приготви да слиза.

— Къща като къща, Романо. Стига си зяпал и се опитай да не излагаш Бюрото.

Тежката дъбова врата се отвори и в рамката й застана човешка фигура. Бил Канфилд беше доста състарен от последния път, когато Уеб го бе виждал. Беше висок и жилав както някога, но широките рамене и едрият гръден кош, които Уеб помнеше от посещенията му при него в болницата, се бяха стопили. Косата му беше пооредяла и почти напълно бяла, а лицето — сбръчкано и изпито. Докато пристъпваше към тях, за да ги посрещне, Уеб забеляза, че човекът леко накуцва и едното му коляно е някак си обърнато навътре. Доколкото можеше да сметне, Канфилд вече минаваше шейсетте. Преди петнайсет години се бе оженил повторно; жена му Гуен беше много по-млада от него. Децата от първия му брак бяха вече отраснали, когато Гуен му бе родила момченце — същото, което терористите от „Свободното общество“ бяха застреляли в онова училище в Ричмънд. Оттогава лицето на Дейвид Канфилд изплуваше всеки ден пред очите на Уеб и често му се явяваше насън. С годините чувството му на вина за смъртта на детето не бе намаляло — нещо повече, едва ли не се бе засилило.

— Мистър Канфилд, аз съм агент Бейтс от Вашингтонското оперативно бюро на ФБР. Благодаря ви, че се съгласихте да ни приемете.

Канфилд не му обърна внимание и се загледа вторачено в Уеб.

— Не те ли познавам отнякъде?

— Уеб Лондон, мистър Канфилд. От Отряда за борба с тероризма. Бях в Ричмънд в онзи ден… — додаде дипломатично той. — После ме посещавахте в болницата. Вашите визити означаваха много за мен. Искам да го знаете.

Канфилд бавно кимна и протегна ръка; Уеб я пое и двамата се здрависаха.

— Е, поне се опита да помогнеш, това е важното. Всички вие рискувахте живота си за моето момче. — Той млъкна и погледна към Бейтс. — Нали ти казах по телефона, че при мен няма нищо ново. Само да ми се мерне онзи кучи син, аз ще му светя на него маслото, а не той на мен.

— Разбирам, мистър Канфилд.

— Казвай ми Били.

— Благодаря, Били. Много те моля да разбереш, че трима души, имащи някаква връзка със случилото се в Ричмънд, вече са мъртви, четвърти вероятно е убит. Ако това е работа на „Свободното общество“, а засега не можем да знаем със сигурност дали не е така, то и ти си в опасност. Затова сме тук.

Канфилд погледна часовника си.

— И какво, искате да ме държите някъде под ключ, уж за мое добро, така ли? Че таз ферма да не би да се управлява сама?

— Разбирам, но могат да се вземат някои дискретни мерки…

— Ако искате да говорим, вървете с мен. Имам и друга работа.

Бейтс размени бързи погледи с Уеб и Романо и те вдигнаха рамене. Тримата последваха Канфилд до черния му ланд-роувър и послушно се качиха с него. Без да ги изчака да си затегнат коланите, Канфилд даде газ. Докато се движеха, от предната седалка Уеб разглеждаше фермата.

— Последния път ми казаха, че имаш фирма за товарни превози в Ричмънд. Как така изведнъж се озова в тая ферма за коне?

От джоба на ризата си Канфилд измъкна цигара и запали, после леко свали стъклото и издиша дима навън.