Последният жив

Тръгнаха към „Източен вятър“, където на портата ги пресрещнаха двама агенти на ФБР. Романо и Уеб показаха служебните си карти и двамата се отдръпнаха, за да ги пропуснат. След опита за покушение над Били Канфилд ФБР бе взело нещата в ръцете си. По алеята към къщата се разминаха с минивана на сапьорския отряд; сигурно всяка прашинка от мястото на експлозията бе вече описана, номерирана и запечатана в найлоново пликче в багажника. Уеб не се съмняваше, че междувременно са разпитали всички работници във фермата за произхода на загадъчния мобилен телефон. Дали тази трескава дейност беше по вкуса на Били Канфилд Уеб не беше чак толкова сигурен. Е, този път поне му бе спасил живота. Това бе убедило човека да ги допусне във фермата си.

В този момент срещу тях се зададе ездачка на кон — огромен, породист жребец с лъскав косъм, истинска планина от трептящи мускули, стоманени сухожилия и кости, която се движеше с такава плавност и лекота, че приличаше повече на машина, отколкото на живо същество. Уеб бе яздил няколко пъти през живота си, но не си падаше особено по конете; въпреки това той изгледа с възхищение великолепното животно. Ездачката беше облечена с кафяв брич и дебел памучен пуловер. На ръцете си имаше ръкавици, на краката — лъснати черни ботуши, а черният шлем за езда не успяваше да закрие дългата руса коса.

Когато жената се изравни с тях, Уеб свали прозореца на колата.

— Гуен Канфилд. А вие сигурно сте Уеб.

— Същият. Това е Поли Романо. Вашият съпруг обясни ли ви за уговорката ни?

— Да. Помоли ме да ви покажа стаите, където ще живеете.

Тя свали шлема, разтърси глава и русите й коси се посипаха по раменете.

— Много е красива — каза Уеб.

— Не е кобила, а жребец — поправи го тя.

— Извинете, не ми беше удобно да погледна където трябва. Не исках да обидя някого.

Тя потупа коня по шията.

— Барон не ви се сърди, нали, Барон? Ти си знаеш, че си мъж, нали, момчето ми?

— Можем само да му завиждаме — подметна Уеб.

Без да изпуска юздите от яката си хватка, Гуен се отпусна на малкото английско седло и се огледа.

— Били ми разказа за случката в джипа. Бих желала да ви благодаря. Сигурна съм, че Били е забравил да го направи.

— Просто си върша работата — заяви Уеб. Безразличието, с което Гуен спомена разминаването на съпруга си на косъм от смъртта, го удиви. Не я бе срещал досега. Колеги му бяха разказвали, че на процеса се държала много емоционално. Може би оттогава просто й се бяха свършили чувствата.

Уеб бе виждал само нейни снимки. Гуен си бе останала същата. За разлика от съпруга й, годините никак не й личаха. Уеб знаеше, че е някъде между трийсет и пет и четирийсет. Тя носеше русата си коса дълга както някога. Фигурата й беше като на десет години по-младо момиче, с апетитни извивки и бюст, който караше мъжете да изцъклят очи. Имаше красиво лице, с високи скули и пълни устни. Ако беше актриса, камерата щеше да е влюбена в нея. От ездата бе придобила изправена и напета стойка.

— Отиваме към къщата с ветропоказателя — каза Гуен. — Оттук.

Тя обърна Барон и го смушка с токовете на ботушите си. Сигналът бе разбран начаса и конят се втурна напред в такъв вихрен галоп, че отзад с колата едва можеха да го следват.

Къщата с ветропоказателя се оказа постройката с високите сводести прозорци, покрай която Уеб бе минал предишния път. Гуен слезе от коня и го привърза към един стълб. Докато си разтоварваха багажа, Уеб направи знак на Романо да не разопакова арсенала си пред дамата.

Уеб забеляза, че сградата, където щяха да живеят, е доста отдалечена от къщата на господарите на имението, която едва се виждаше в края на алеята. Той запита Гуен:

— Не бих желал да прозвучи непочтително, но не може ли да ни настаните в голямата къща? Ако стане нещо, ще мине време, преди да можем да се намесим.

— Били каза да ви доведа тук. Ако имате нещо против, говорете с него.

Ще говоря, и още как, помисли си Уеб. А на глас изрече:

— Много съжалявам, че трябва да преживеете всичко отначало, мисис Канфилд.

— Вече съм престанала да очаквам справедливост в живота. — Тя го погледна изпитателно. — Извинете, Били ми каза, че с вас се познаваме, но забравих откъде.

— Бях част от екипа за извеждане на заложниците от училището.

Тя сведе поглед към земята.

— Разбирам. А сега онзи човек е отново на свобода. Същият, който уби Дейвид.

— За съжаление, така е. Да се надяваме, че няма да е за дълго.

— Трябваше да го осъдят на смърт.

— Не мога нищо да възразя, мисис Канфилд.

— Наричайте ме Гуен, тук не си падаме по официалностите.

— Добре, Гуен. А вие ни викайте Уеб и Поли. Ние сме тук, за да гарантираме вашата сигурност и тази на съпруга ви.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Чувството на сигурност е нещо, което съм загубила доста отдавна. И сега не очаквам да се промени кой знае какво.

Приземният етаж беше пълен с реставрирани автомобили от различни епохи. Уеб погледна към Романо; колегата му имаше вид, сякаш ще получи инфаркт.

— Били събира автомобили. Това е неговият личен музей, така да се каже.