Последният жив

Когато влезе в таванското помещение, Уеб сложи кутията на пода и се пресегна да запали лампата, но изведнъж се спря. Огледа внимателно всеки тъмен ъгъл, търсейки скрити заплахи — едно действие, което с времето от навик му се бе превърнало в инстинкт. Погледът му пробяга по шперплатовия под и после се спря на тъмните, безформени сенки от безрадостната му семейна история. Вниманието му привлече купчина тъмночервени изрезки от мокет, струпани близо до вратата. Бяха плътно навити на рула и пристегнати с широка лента скоч. Той се наведе и вдигна едно. Беше тежко и кораво, втвърдено от времето и студа. Изрезките бяха от мокета долу в дневната. Той се зачуди защо ли майка му ги бе пазила толкова дълго.

Навремето встрани от стълбата бе имало голяма купчина дрехи. Сега мястото беше празно. Някога той се бе качвал тук, бе затварял таванската врата и се бе крил зад купчината, докато долу се вихреше поредният скандал. Вторият му баща пък криеше на тавана дрогата и алкохола си, за да не ги напипа жена му. Понякога той се качваше тук посред нощ, вече порядъчно надрусан, и си взимаше по някоя допълнителна доза, колкото окончателно да се приведе в безсъзнание. Това беше в началото на седемдесетте години, когато цялата страна се опитваше да се съвземе от травмата на виетнамската война, а хора като втория му баща, който никога не бе хващал оръжие за родината си или по какъвто и да било друг повод, се възползваха от всеобщото объркване, страх и безразличие на ония времена, за да прекарват живота си в постоянно опиянение.

Част от таванското помещение се падаше над детската стая. Той чуваше нощем от леглото стъпките по тавана, докато старият си взимаше горе дозата. Малкият Уеб умираше от страх, че някоя нощ шперплатовите плоскости ще се продънят, Стоктън ще падне върху него и на всичко отгоре ще го пребие. Кобра в леглото, убий или ще те убият. Всеки път, когато вторият му баща го биеше, той искаше да изтича при майка си, но нея я нямаше. Тя често излизаше с колата си нощем и се връщаше чак на сутринта, когато Уеб беше вече станал, закусил и заминал на училище, много по-рано от необходимото, само и само да не се засече с баща си на кухненската маса. Скърцането на човешки стъпки по дъсчен под не му даваше мира до ден-днешен. Той затвори очи и вдиша мразовития въздух; в съзнанието му изплува онази купчина стари дрехи, която сякаш висеше в безтегловност в пространството. После купчината изчезна и пред затворените му клепачи проблесна кървавочервена светкавица, а в ушите му нахлу порой от звуци; той отвори очи, с един скок се намери на стълбата и затръшна таванската врата зад гърба си. Същата сцена му се бе привиждала безброй пъти и той не знаеше как да я разбира. С времето бе стигнал до едно състояние, в което вече и не искаше да я разбере, но този път му се струваше, че се е приближил както никога преди до истинското й значение.

Уеб седна в колата и извади мобилния си телефон и листчето, което Големия X му бе пъхнал в ръката предишния ден. Погледна часовника си. Беше точно часът, в който му бе написано да се обади. Той набра номера и от другата страна отговориха незабавно. Уеб получи подробни указания и връзката прекъсна. Тия типове, ако не друго, действаха ефективно. Предстоеше му напрегната нощ.

Докато колата му се отделяше от бордюра, той промърмори на себе си, силно видоизменена, безсмъртната фраза на Тактико-оперативния контрол:

— Уеб Лондон до цялото останало човечество. Ситуацията е извън контрол, действам по усмотрение.

30

Уеб мина с колата си покрай дома на Романо, за да го вземе. Когато Романо излезе с нещата си, Енджи стоеше на входната врата и не изглеждаше особено въодушевена. Поне до такова заключение стигна Уеб, когато в отговор на любезното му махване с ръка тя му показа среден пръст. Романо хвърли в багажника две снайперски карабини, един „Хеклер & Кох“ МП–5 и четири автоматични пистолета с по няколко резервни пълнителя.

— Господи, Поли, да не сме тръгнали срещу Саддам Хюсеин! — провикна се Уеб.

— Аз уча ли те какво да правиш? Онзи тип, дето очисти Крие Милър, е някъде наоколо и ни дебне. Ако той може да пука по нас от хиляда метра, аз трябва да съм в състояние да очистя копелето. Ясно ли е? — Той се обърна и махна с ръка на Енджи. — Чао, сладурче.

Енджи му отговори по същия начин както на Уеб, преди да им затръшне вратата.

— Имам чувството, че е нещо раздразнена — отбеляза Уеб.

— Аз се водя в отпуск. Трябваше да ходим на гости при майка й в Луизиана — обясни Романо.

— Съжалявам, Поли.

Романо се ухили и нахлузи бейзболната си шапка с емблемата на „Янкис“ над очите.

— Аз пък никак.