Последният жив

— Сигурно всеки човек си има неприятности. — Големия X избърса с ръка окото си. — На мен обаче Господ май ми е отредил доста повечко, отколкото на другите. Имам си голямо семейство, всички в ръцете ме зяпат и чакат да им снеса нещо. Имам пралеля на деветдесет години, дето доскоро изобщо не я бях виждал и чувал, един ден идва и като ме почва… — Гласът му се извиси като на стара жена. — „Франсис, вика, Хубавелко, имам пердета на очите, трябва да се направи операция, че не си виждам вече числата, като играя на бинго. Направи нещо, миличък, хайде, златния на леля.“ Какво да я правя, вадя пари от джоба и й ги давам. После пак ми се влачи след седмица, щото въшливата й котка имала „женски проблеми“, представяш ли си? — Той хвърли на Уеб невярващ поглед. — Бре, мама му стара, котка с женски проблеми! „Помниш ли, Хубавелко, как едно време ти бършех дупето, като се наакваше, щото майка ти беше все в безсъзнание от тез пусти инжекции. Само хиляда долара ще струва операцията.“ И какво да правя, вадя десет стотарки и й ги подавам, за нея и за скапаната й котка. Мен от малък цялата рода ми вика Хубавелко.

— Значи Х-то идвало от „Хубавелко“?!

Големия X се ухили; в този момент на Уеб му се стори, че в този грамаден, кръвожаден великан вижда нещо от малкия Кевин.

— Ами да, ти отде мислеше, че идва?

Уеб вдигна рамене.

— Представа нямам.

Големия X измъкна от джоба си малка кутийка, разви едно хапче и си го сложи в устата. Предложи и на Уеб, но той отказа.

— Тагамет, пепсид-АС, зантак — обясни той. — Лапам ги като бонбони. Скоро ми правиха ендоскопия на стомаха. Отвътре е мамата си трака, сякаш къртица е ровила. От напрежението било, няма майтап.

— Защо най-после не се оттеглиш?

— Лесно е да се каже, трудно е да се направи. Моята професия не е като другите. При нас не се излиза в пенсия с кратко тържество и златен часовник на изпроводяк.

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но ченгетата те държат под око.

— С ченгетата се оправям някак си. Мен повече ми пречат някои колеги в бизнеса. Мислят си, че ако искаш да се оттеглиш, най-напред трябва да накиснеш другарите си. Освен това изобщо не разбират как може човек да се откаже доброволно от такъв живот. Пари дал господ, само дето трябва да се криеш, да си вечно в движение и пак не си сигурен кога някой — дали курвата, дето я чукаш, или собственият ти брат, или лелята с болната котка — няма да ти тегли куршума, докато спиш. — Той се ухили. — Ти за мен не се бой. Аз ще се оправя някак. — Той глътна още една таблетка и погледна изпитателно Уеб. — Значи, ти си от специалния отряд.

— Така е.

— Чувам, че сте били голяма работа. Като ме изрита оная вечер, брат ми, страшно ме заболя. Това не ми се случва често, малкия, слушай какво ти разправям. Вие от тоя отряд сигурно сте опасни пичове.

— Много сме симпатични даже, когато ни опознаеш.

Големия X дори не се усмихна при тази забележка.

— Добре де, ти как така остана жив?

— Имам си ангел-хранител.

Сега вече лицето на Големия X се разтегна в усмивка.

— Е, това ми харесва. Кажи откъде да си намеря и аз един. — Той се размърда и продължи, сменяйки рязко темата: — Искаш ли да знаеш как ония картечници попаднаха в сградата?

Уеб се вцепени.

— Да не си решил да дадеш показания?

— Да, бе! Бях тръгнал право за съда. Ти що не идеш да ме почакаш там?

— Ясно. Та как, казваш, се озоваха картечниците в сградата?

— Знаеш ли на колко години са тия сгради?

Уеб присви очи.

— На колко години ли? Не знам. Защо?

— От петдесетте са. Аз лично не ги помня, но мама ги помнеше добре.

— Помнеше?

— Ти какво си мислиш, кокаинът е страшна работа, това да не ти е лимонада! Хайде, ченге, напъни си мозъка!

— Нещо не схващам.

Големия X поклати глава, погледна Мейси и после пак се обърна към Уеб:

— Аз пък си мислех, че вие, федералните, сте все с висше.

— Явно на някои дипломите им важат повече, отколкото на други.

— Ако не можеш да вкараш нещо през вратата, нито пък да го спуснеш през покрива, какво ти остава?

Уеб се замисли за миг и после изведнъж му просветна.

— Отдолу! Сградите са от петдесетте, строени са по време на Студената война. Значи, какво? Бомбоубежища? Тунели?

— Брей, не си бил чак толкоз тъп!

— И все пак, нямаме никакви доказателства.

— Това си е ваш проблем. Сега ти иди при твоите и им кажи да ме оставят на мира. За какво ми е притрябвало на мен да убивам федерални агенти? Върви и се опитай да им го набиеш това в главите. — Той се умълча; огромният му крак стриваше на прах боровите иглички, разпилени по земята. После вдигна поглед към Уеб. — Абе, да не би Кевин да е при вас, пък вие да си траете и да си играете с мен?

Уеб се замисли как най-добре да отговори на този въпрос. Накрая реши да каже истината:

— Не, Кевин не е при нас.

— Нали разбираш, на местните ченгета им нямам вяра за пет пари. Много черни братя бяха очистени все от местни полицаи. Не че и на вас, федералните, може чак толкоз да ви се вярва, но поне не убивате хора за удоволствие.

— Благодаря.