Последният жив

Кевин Уестбрук беше изпълнил всичките си блокчета за рисуване и сега седеше, вперил празен поглед в стената, и се чудеше дали някога пак ще види дневна светлина. Вече бе свикнал с боботенето на онези странни машинарии и шума на течаща вода. Това не му пречеше да спи както по-рано, макар, от друга страна, да му беше мъчно, че толкова бързо се е приспособил към условията на своето затворничество, сякаш това само по себе си беше знак, че то ще продължи вечно.

До ушите му достигна шум от стъпки и той се сви в леглото си като някое животно в зоологическа градина, когато към клетката му се приближат хора.

Вратата се отвори и влезе същият мъж, който го бе посещавал и преди. Кевин не знаеше кой е той, а и мъжът не си бе дал труда да се представи.

— Как си, Кевин?

— Боли ме глава.

Мъжът бръкна в джоба си и извади флакон тиленол.

— В моята професия е добре да имаш това подръка. — Той подаде на момчето две таблетки и му наля чаша вода от бутилката на масата.

— Може би защото не виждам слънце — добави Кевин.

Мъжът се усмихна.

— Скоро ще направим нещо по въпроса.

— Значи ли това, че скоро ще си тръгна оттук?

— Може и това да значи. Във всеки случай нещата се движат.

— Тогава скоро вече няма да имате нужда от мен. — В момента, в който каза това, Кевин съжали. Подобно изказване можеше да се тълкува нееднозначно.

Мъжът се загледа втренчено в него.

— Добра работа свърши ти, Кевин. Много добра, като се има предвид, че си още дете. Няма да забравим това.

— Ще може ли скоро да си отида вкъщи?

— Според мен едва ли.

— Няма да кажа на никого.

— Дори на Франсис?

— На никого значи на никого.

— Е, то и без това няма да има значение.

Кевин изведнъж застана нащрек.

— Да не пострада брат ми?

Мъжът вдигна комично ръце нагоре, сякаш се предаваше.

— Не съм казал такова нещо. Ако нещата приключат добре, ще пострадат само онези, които си го заслужават.

— Мъжете в двора всичките пострадаха. Направо ги очистихте до един!

Мъжът приседна на масата и скръсти ръце на гърдите си. Позата му не беше специално заплашителна, но Кевин инстинктивно се дръпна назад.

— Както ти казах, при нас ще пострада само онзи, който си го заслужи. Не че винаги става така. Както знаеш, страдат и невинни хора. Аз поне го знам от собствен опит, а ми се струва, че и ти го знаеш. — Той огледа белезите по лицето на момчето.

Кевин не отговори. Мъжът отвори едно от блокчетата и разгледа няколко рисунки.

— Това не е ли Тайната вечеря? — попита той.

— Аха. Това тука е Исус, преди да го разпънат. Тоя в средата — поясни Кевин.

— Знам кой е Исус, синко — ухили се мъжът. — Ходил съм на неделно училище.

Кевин бе нарисувал по памет известната картина. Бе сторил това по две причини — за да убие времето, но и заради вътрешната потребност точно в този момент Божият син да е наблизо. Може би сам Господ щеше да се трогне и да изпрати неколцина ангели-хранители долу, на Земята, да помогнат на някой си Кевин Уестбрук, който отчаяно има нужда от нечия намеса, божествена или каквато и да е.

— Много добре, Кевин. Ти явно имаш талант.

Друга рисунка привлече вниманието му и той я вдигна нагоре.

— А това пък какво е?

— Брат ми, който ми чете книжка.

Франсис Уестбрук оставяше пистолета подръка на нощното шкафче, изпращаше хората си да пазят отвън пред вратата, обгръщаше с огромната си лапа крехкото телце на Кевин и двамата седяха притиснати един до друг и четяха до късно през нощта, докато Кевин се унесеше в сън. После, на другата сутрин, когато се събудеше, мъжете ги нямаше, а заедно с тях и брат му. В книжката обаче имаше поставено листче на мястото, докъдето бяха стигнали, което значеше, че брат му смята скоро да се върне и да си довършат четивото.

Мъжът изглеждаше изненадан.

— Той ти четеше, така ли?

Кевин кимна.

— Ами да, защо не? На теб не са ли ти чели като малък?

— Не — отвърна мъжът. Той остави блокчето на масата. — Ти на колко си години, Кевин?

— На десет.

— Хубава възраст. Целият живот е пред теб. Де да бях на твое място!

— Ще ме пуснеш ли някога да си ходя?

Мъжът му хвърли такъв поглед, че всичките надежди на Кевин в миг се изпариха.

— Ти ми харесваш, Кевин. Напомняш ми на мен самия като дете. И аз нямах семейство, с което да се похваля.

— Аз си имам брат!

— Знам, знам. Имам предвид нормално семейство. Майка, баща, братя и сестри, които да живеят заедно.

— Това, че е нормално за едни, не значи, че трябва да бъде нормално за всички.

Мъжът се ухили и поклати глава.

— Много мъдрост има в тая твоя малка главичка. Ама като се замислиш, май нищо в тоя живот не е нормално.

— Ти познаваш брат ми. Той не е от ония, с които можеш да се подиграваш.

— Не го познавам лично, но двамата с него имаме общи бизнесинтереси. Знам също, че на него човек не може да се подиграва, и ти благодаря за съвета. Работата е там, че тъкмо сега двамата с него работим по един и същ проект, така да се каже. Аз го помолих най-учтиво да ми свърши една услуга във връзка с оня тип Уеб Лондон, и той я свърши.

— Сигурен съм, че ти е направил услуга, защото е знаел, че съм при теб. Защото не е искал да пострадам.