Последният жив

Смазан от чувство за вина, Уеб спря видеото и се накани да върне касетата на рафта, но изведнъж се спря. Погледна към вратата и пъхна касетата в джоба на якето си, после закрачи към стаята си. Когато се качи горе, той пъхна касетата във видеото, включи телевизора и изгледа целия запис пет пъти едно след друго. Нещо не беше наред. В един момент на записа се чуваше някакъв шум, който така и не можа да разбере откъде идва. Той усили звука и приближи ухо до екрана, но и това не помогна. Накрая позвъни на Бейтс и му разказа за съмненията си.

— Да, касетата е у мен — каза той.

Бейтс отвърна:

— Знам кой запис имаш предвид. Бил е направен от местния клон на една от големите телевизионни мрежи. В нашия архив имаме копие. Ще кажа на моите хора да го прегледат по-подробно.

Уеб спря видеото и изключи телевизора. Впоследствие бе установено, че „Свободните“ са изнасилили две малолетни чернокожи момичета; явно омразата им към тази раса не бе попречила на сексуалните им апетити.

А какво ли имаше предвид Били, когато каза на Гуен, че знае? Знае какво?

В този момент мобилният му телефон иззвъня. Той го вдигна и натисна бутона. Жената отсреща беше в истерия.

— Какво се е случило, Клеър? — Известно време той слуша мълчаливо, после заяви: — Не мърдай, стой, където си. Идвам веднага.

Той затвори, извика Романо, разказа му какво се е случило и след няколко минути вече беше на път.

42

Клеър го чакаше на възможно най-безопасното място — в приемната на полицейското управление в един голям търговски комплекс някъде из предградията. Когато Уеб пристигна, тя му каза, че още не е подала жалба.

— Защо, по дяволите?

— Исках първо да говоря с теб.

— Виж какво, Клеър, от описанието ти си мисля, че това са били моят стар приятел Франсис Уестбрук и неговият помощник Клайд Мейси. Последния път, когато ги видях, загина човек. Ти даже не можеш да си представиш какъв късмет си извадила.

— Не мога да съм сигурна, че са те, защото бях с вързани очи.

— А би ли познала гласовете им?

— Вероятно. — Тя изглеждаше озадачена.

— Какво има, Клеър, какво те мъчи?

— Тоя Франсис какво образование има според теб?

— По улични инстинкти е доктор на науките. Иначе никакво. Защо?

— Мъжът, който ме заплашваше, говореше някак странно. Ту на уличен жаргон, ту като образован човек с твърде богат речник. Имам чувството, че не му беше лесно, защото понякога звучеше насилено, сякаш не му идваше отвътре. Използваше едни такива думи, нали разбираш…

— Като човек, който се прави на някой друг?

— Точно това исках да кажа.

Уеб си пое дълбоко дъх. Започваше да става интересно. Той си каза, че някой от приближените на Големия X — най-вероятно Антоан Пийбълс, суетният кандидат-наркобарон — се опитва да му забие, или по-скоро дозабие, ножа в гърба. Той я изгледа с възхищение.

— Добър слух, моите поздравления! Тези дребни издайнически нотки, които произвеждаме несъзнателно с нашите объркани глави!

— Страх ме е, Уеб. Наистина. От години съветвам пациентите си как активно да преодоляват страха, вместо да очакват да се случи най-лошото, а когато на мен ми дойде до главата, се парализирах от страх.

Докато я водеше към колата, той обгърна раменете й с ръка.

— Имаш право да се боиш. Всеки друг би се изплашил на твое място.

— Но не и ти — отбеляза едва ли не със завист тя.

Докато се качваха в мустанга, той отвърна:

— Не че и аз не се плаша понякога, Клеър. Плаша се, и още как.

— Поне не го показваш.

— Показвам го, но по различен начин. — Той затвори вратата и погледна към нея, после импулсивно я хвана за ръката. — Ти можеш да преодолееш страха по два различни начина. Да се затвориш като мида, да избягаш от света или да предприемеш нещо.

— Сега ти говориш като психиатър!

— Явно съм имал добър учител. — Той стисна ръката й. — Какво ще кажеш, ще ми помогнеш ли да открия истината?

— Аз ти вярвам, Уеб.

Той я погледна изненадано, защото не това я бе запитал. После включи на скорост.

— Е, хайде да видим сега дали можем да открием едно момче на име Кевин.

Уеб паркира в уличката зад двуетажната къща, където бе живял Кевин, и двамата с Клеър се приближиха откъм задната врата. Неизбежна предпазливост в случай, че някой — хората на Бейтс например — наблюдаваше предния вход. Уеб за нищо на света не желаеше да дразни повече началниците си от Бюрото. Той почука.

— Кой е? — Не беше бабата, а мъжки глас. При това не особено дружелюбен.

— Джеръм, ти ли си?

Уеб усещаше, че непосредствено зад вратата има някой.

— Кой, по дяволите, се интересува?

— Уеб Лондон. От ФБР. Как си, Джеръм?

Двамата съвсем ясно чуха как въпросният някой изпсува на глас, но вратата не помръдна.

— Джеръм, чакам да ми отвориш. И не се опитвай да избягаш отпред както миналия път. Този път сме сложили хора навсякъде.

Чу се плъзгане на вериги и прещракване на резета и след секунда физиономията на Джеръм го гледаше в упор през отвора. Уеб се изненада, като видя, че младежът се е издокарал с бяла риза, хубав панталон и дори вратовръзка; беше сериозен и някак намръщен.

— На среща с приятелка ли си тръгнал?

— Много си остроумен за ченге. Какво искаш?

— Да поговорим. Сам ли си?