Последният жив

— Бяха заедно с Франсис, когато попаднаха под кръстосан огън в някаква улична престрелка. Франсис го донесе на ръце до вкъщи. Тогава за пръв и последен път го видях да плаче. Аз го закарах в болницата, защото, ако Франсис се беше явил там, ченгетата веднага щяха да го приберат. Кевин изобщо не заплака, а през цялото време раната му така кървеше, че направо да си изповръщаш червата. Оттогава той много се промени. Другите деца му се подиграват, казват, че е умствено изостанал.

— Децата са жестоки. Като пораснат, стават още по-жестоки, но по един доста по-изтънчен начин — отбеляза Клеър.

— Кевин хич не е глупав. Много му сече пипето. А как рисува само, не ти е работа!

Клеър се оживи.

— Няма ли да ми покажеш?

Джеръм погледна часовника си.

— Ще изтърва автобуса за работа, а не бива да закъснявам.

— Курабийки ли отиваш да печеш? — пошегува се Уеб. За пръв път двамата се спогледаха усмихнати. — Чуй ме сега, Джеръм. Ти ни покажи нещата на Кевин и ни поразкажи още за него, а пък после аз лично ще те закарам на работа, и то с такъв автомобил, че на колегите ти ще им увиснат ченетата. Става ли?

Джеръм ги заведе на горния етаж; те преминаха по един къс коридор и стигнаха до малка стаичка в дъното му. Когато Джеръм щракна лампата, Клеър и Уеб се спогледаха изумени. Всеки сантиметър от стените беше покрит с рисунки върху хартия — някои с въглен, други с цветни моливи, трети с туш. Нощното шкафче до матрака беше затрупано с блокчета за рисуване. Клеър вдигна едно и го запрелиства, докато Уеб разглеждаше рисунките по стените. На някои от тях той различи познати сцени и хора; например Джеръм и баба му бяха възпроизведени с изумителна точност и подробности. Други бяха абстрактни и колкото и да се мъчеше, Уеб не разбра какво изобразяват.

Клеър вдигна глава от блокчето и огледа стаята, преди очите й да се спрат на Джеръм.

— Аз разбирам малко от картини, Джеръм, понеже дъщеря ми учи история на изкуството. Кевин безспорно има талант.

Джеръм се изпъчи като горд баща.

— Понякога Кевин има видения. „Рисувам това, което виждам“, вика.

Уеб оглеждаше купчината блокове, бои и материали върху нощното шкафче. В ъгъла имаше малък статив с опънато платно.

— Всичко това струва доста пари. Франсис помага ли?

— Аз му купувам всичко необходимо за рисуването. Франсис дава пари за други неща. Дрехи, обувки, това-онова.

— Той не е ли предлагал да ви подпомогне?

— Предлагал ни е, но ние не приемаме неговите пари. Знаем как ги печели. Виж, с Кевин е друг въпрос. Все пак Франсис му е баща. Един баща има право да се грижи за сина си.

— Той идва ли да ви навести от време на време?

Джеръм вдигна рамене.

— Когато му скимне.

— Мислиш ли, че Кевин е при него? Кажи ми честно.

Джеръм поклати глава.

— Колкото и да не ми е симпатичен Франсис, ако трябва да бъда честен, той по-скоро сам би умрял, отколкото да позволи нещо лошо да се случи с момчето. Искам да кажа, Франсис е човек, който ще ти свети маслото, без окото му да мигне. Но когато е с Кевин, става кротък като божа кравичка. Той съзнателно не искаше Кевин да живее при него, защото знаеше, че е прекалено опасно.

— Предполагам, че за Франсис това е било голяма жертва. Да се откаже доброволно от оня, когото най-много обича. Но любовта си е саможертва — отбеляза Уеб.

— Какво да ти кажа? Франсис всяка нощ спи на различни места, понеже се бои да не го убият. И това ако е живот! Същевременно той бе поставил охрана на Кевин, за да не се опитат чрез момчето да се доберат до него. Малко хора знаеха за връзката помежду им, но Франсис не искаше да рискува.

— Ти виждал ли си го, откакто Кевин изчезна? — попита Уеб.

Джеръм отстъпи крачка назад и пъхна ръце в джобовете. Уеб веднага разбра, че той отново издига преградата помежду им.

— Нямам за цел да ти причинявам неприятности, Джеръм. Кажи ми истината и ти обещавам, че от мен дума няма да излезе.

Едната ръка на младежа несъзнателно си играеше с вратовръзката, сякаш се чудеше какво прави това нещо на врата му.

— Онази нощ, когато Кевин не се прибра вкъщи. Беше късно, може би три сутринта. Върнах се от работа и заварих баба будна и притеснена. Тя ми каза, че Кевин го няма. Аз се качих да се преоблека и вече се чудех дали да не позвъним в полицията, когато чух, че долу баба разговаря с някого. „Разговаря“ не е думата, защото тя мълчеше, а някой й крещеше. Оказа се Франсис. Толкова беше бесен, колкото не го бях виждал преди. — За миг на Уеб му се стори, че Джеръм се готви пак да побегне. — Франсис също търсеше Кевин. Явно си мислеше, че баба го крие някъде. Може би се надяваше да е така. Както й се беше развикал, имах чувството, че ей сега ще я смлати. Рекох си дали да не ида да помагам на жената. Аз не съм някой страхопъзльо, нали разбираш, но не съм и глупак. Тоя Франсис, както беше ядосан, можеше да ме убие с един пръст. Обаче пък можех ли да го оставя да тормози баба? Нали ме разбираш?

— Напълно, Джеръм.

— Най-после Франсис миряса, явно разбра, че Кевин наистина го няма. И си тръгна. Оттогава не сме го виждали. Това е истината.