Последният жив

Планът за действие беше малко рискован. Снайперистите нямаше да открият предварително огън по часовите. Убиването на хора, които още не са признати за виновни в каквото и да било, не е нещо, което служителите на закона правят често или с охота. Във всеки случай Уеб никога не го бе правил. Такова поведение се допускаше само при отвличания с пряка опасност за живота на заложниците, и то с изричното одобрение на Вашингтон, на директора на ФБР или лично на министъра на правосъдието. Сега те трябваше просто да издебнат часовите и да ги обезвредят, преди ония да са имали възможност да предупредят другарите си за опасността. По принцип биха могли да използват и зашеметяващи гранати или по някакъв начин да се опитат да ги подмамят в гората, където маскираните командоси изневиделица да им скочат отгоре, но накрая решиха, че не си струва усилието. Тези часови бяха очевидно зелени и не си даваха много труд.

Ако вратите на комплекса се окажеха заключени, разбира се, щяха да ги взривят. Така щяха да издадат присъствието си пред останалите терористи вътре, но пък командосите и без това щяха след секунди да ги стиснат за шиите. Така че, ако не се случеше нещо непредвидено — една възможност, която след станалото в оня вътрешен двор Уеб вече не смееше напълно да изключи, — цялата операция щеше да трае броени секунди. „Хотел“ щеше да удари „Свободните“ отзад, а „Залив“ — по фланга. Двата екипа винаги насочваха удара си под ъгъл, никога един срещу друг, за да избегнат нещастни случаи в резултат от приятелски огън.

Когато Романо поиска от Тактико-оперативния контрол разрешение да действат по усмотрение и го получи, Уеб усети как тялото му се стяга. Той изпълни за последно докрай дробовете си с въздух, издиша и влезе в ролята си на боец от една от най-елитните специални части, съществували някога по света. Концентрацията му беше максимална, пулсът — точно шейсет и четири в минута; Уеб Лондон усещаше всеки мускул, всяка фибра на тялото си готови за изпълнение на задачата.

Романо вдигна ръка и даде знак. После той и Уеб хукнаха вляво, а другите двама командоси — вдясно. След минута четиримата се срещнаха от двете страни на младия часови, който така и не усети нищо, погълнат изцяло в електронната си игра. Когато изобщо вдигна поглед от екрана, то бе, защото в двете му уши имаше завряно по едно .45-калиброво дуло. Преди да успее да изпсува наум, момъкът вече лежеше по лице на земята, с белезници на китките и глезените, които бяха вързани с найлонов кабел, така че тялото му беше напълно неподвижно, като на младо теле на родео, а на устата си имаше яка лента скоч. Командосите го пребъркаха и му взеха пистолета, мобилния телефон и един скрит в крачола нож с кожен калъф, като най-великодушно му оставиха любимата играчка.

Те подминаха спалните помещения и приклекнаха в полукръг около „критичната точка“ — задната врата на главната сграда. Романо предпазливо докосна вратата с ръка, после хвана бравата и я разклати. Въпреки маската на лицето му Уеб го видя как направи гримаса. Вратата беше заключена. Романо повика разбивача и човекът веднага дотича с готов пластичен експлозив, моделира го по очертанията на касата, свърза електрическия шнур и постави детонатора, докато останалите го прикриваха, готови за стрелба.

В този момент Романо докладва на Тактико-оперативния контрол обстановка „зелено“ и Уеб чу потвърждението на командващия операцията. След трийсет секунди в слушалките се чу същият диалог между екип „Залив“ и ТОК, което показваше, че колегите им успешно са се справили с баскетболиста отпред и са готови да пристъпят към атаката. От ТОК отговориха засега да изчакат и тази реплика прониза Уеб като нажежена игла. Същото казахте тогава и на „Чарли“, нали така? — помисли си той.

Междувременно част от снайперистите се присъединиха към екип „Залив“, докато Кен Маккарти, който се бе смъкнал от своята наблюдателна позиция, заедно с още двама от „Уиски“, дойдоха при Уеб и „Хотел“. Когато Кен и Уеб се срещнаха лице в лице, Уеб не можеше да види изражението му, но беше сигурен, че е изненадан. Всички свалиха очилата си за нощно виждане, за да не ги заслепява блясъкът от изстрелите и взривовете. Оттук нататък всеки от тях щеше да разчита само на сетивата си; Уеб нямаше нищо против.

Започна броенето. С всяко поредно число пулсът на Уеб сякаш все повече се забавяше. На две всички обърнаха глави встрани, за да не ги заслепи блясъкът от взрива. В същия момент палците им се отделиха от предпазителите, а показалците се плъзнаха върху спусъка на оръжията. Давайте, момчета! — подкани ги мислено Уеб.

Зарядът се взриви, вратата влетя навътре, последвана от Уеб и цялата му команда.

— Внимание, граната! — извика Романо, изтръгна една от зашеметяващите гранати от пояса си, дръпна халката и метна металната топка навътре в коридора. Миг по-късно оглушителен сто и осемдесет децибелов грохот разцепи сградата, придружен от блясъка на хиляда фотографски светкавици.