Последният жив

През миниатюрния предавател в ухото си Уеб слушаше указанията на снайперистите за особеностите на терена. Той разпозна гласа на Кен Маккарти от „Рентген“. Позивната на Маккарти беше „Сиера-едно“, което означаваше, че той се намира на най-високия наблюдателен пост. Вероятно беше възседнал някой дебел клон на един от дъбовете, обграждащи лагера, помисли си Уеб. Оттам сигурно можеше да наблюдава целия комплекс, като при това разполагаше с отлична стрелкова позиция, съчетана с надеждно прикритие сред гъстата шума. Нямаше съмнение, че „Свободните“ са вътре в комплекса. Повечето от тях живееха постоянно тук. Снайперистите бяха преброили поне десет души. Комплексът се състоеше от четири сгради, заобиколени с ограда от бодлива тел. Три от тях бяха бараки за живеене, а четвъртата беше по-голяма и приличаше на склад; сигурно в нея се съвещаваха и се отдаваха на любимите си занимания: правене на бомби и набелязване на невинни жертви за убиване. В такива лагери почти винаги имаше кучета пазачи. Кучетата представляваха сериозен проблем — не толкова като физическа заплаха за бойците от ОБТ, защото и най-свирепото куче не може да прехапе кевлар или да устои на куршум, а по-скоро като система за ранно предупреждаване за приближаващ противник. За щастие по всичко личеше, че в този лагер няма кучета; сигурно някои от обитателите му бяха алергични. Освен това „Свободните“ бяха въоръжени най-вече с пистолети и гладко-цевни ловджийски пушки, макар че Маккарти бе видял един момък да размахва МП–5.

Освен това Маккарти бе установил, че лагерът се охранява от двама часови — по един отпред и отзад, въоръжени с пистолети; и двамата с доста отегчени изражения на лицата, добави злобно той. Както е обичайно при операциите на ОБТ, Маккарти, който пръв ги бе забелязал, им бе измислил имена. Предния часови бе кръстил „Бледия Шак“ на името на известния баскетболен нападател, макар че този беше, разбира се, бял; младежът отзад бе наречен „Геймбой“, защото от джоба на канадката му Маккарти бе видял да стърчи едноименната електронна игра. Снайперистите бяха установили също, че и двамата часови имат мобилни телефони от тип, който можеше да се използва и като портативна радиостанция. Това представляваше известен проблем, защото по радиото незабавно можеха да известят другарчетата си в сградата за приближаващата опасност.

Командосите от „Хотел“ се разпръснаха във верига и извънредно внимателно се запрокрадваха през гъстата гора. Върху летателните си костюми бяха надянали маскировъчни комбинезони на едри безформени фигури, които размиваха още повече силуетите им в тъмнината. Така дори „Свободните“ да разполагаха с очила за нощно виждане, щеше да им е трудно да различат човешките фигури. Макар самият лагер още да не се виждаше, не беше изключено в гъсталака да има и други часови или капани, които снайперистите да не бяха забелязали. Очилата на Уеб за нощно виждане превръщаха нощта в ден, но той през цялото време внимаваше да държи едното си око затворено и се надяваше и останалите да използват този трик, за да избегнат оранжевото заслепяване. При всяко поспиране Уеб сваляше уреда от лицето си, за да починат очите му. Вече започваше да го боли главата. Той стисна с длан късата цев на своя картечен МП–5, после се пресегна и поглади най-напред единия .45-калибров „Смит & Уесън“ на дясното си бедро, след това и другия — в кобура под лявата си мишница. Романо, който забеляза целия ритуал, му се ухили в тъмното и вдигна палец нагоре за късмет.

Пулсът му беше доста над шейсет и четири и Уеб напрягаше цялата си воля да го свали в норма. Той потърка дланта си с пръсти и се учуди, че е потна в такава мразовита нощ. После си каза, че с бронежилетка и трийсет килограма снаряжение на гърба си няма нищо чудно, че се е поизпотил. На колана си носеше резервни пълнители за пистолетите, а в специални паласки на коленете — и за картечния МП–5. Освен тях по него висяха всякакви други играчки — бойни и зашеметяващи гранати, пластични експлозиви с детонатори и какво ли не още. Някои от тези неща можеше да потрябват, други не, но при такива операции никога не се знае. Той се надяваше, че потта по дланите му не е предвестник на поредната нервна криза, и то в най-неподходящия възможен момент.