Последният жив

Уеб се държеше плътно от дясната страна на Романо, като се оглеждаше за опасности от всякакъв вид; погледът му опипваше първо най-отдалечените ъгли на помещението. Бяха попаднали в малка стаичка, от която вляво водеше тесен коридор. По разузнавателните данни, потвърдени от термодетекторите, „Свободните“ се бяха събрали в заседателната зала в задната част на къщата. Помещението беше доста обширно, около дванайсет на дванайсет метра; нямаше опасност някой да се укрие по разни ниши и чупки. От друга страна, подобно голямо помещение беше по-трудно за овладяване от малка стая, а вътре сигурно имаше мебели и друго обзавеждане, зад което можеха да се скрият терористите. Командосите оставиха един от своите да охранява стаята, в която току-що бяха влезли, и продължиха нататък. Правилата на водене на боя повеляваха веднъж завзетата територия да не се отстъпва и всеки сам да си пази гърба.

До този момент не се виждаше никой, макар от дъното на къщата да долитаха крясъци. Уеб и другите от „Хотел“ се впуснаха напред по коридора. След още един завой пред тях трябваше да се изправи двойната врата на голямото помещение.

— Граната! — извика Уеб, дръпна халката и запрати гранатата зад ъгъла. Сега дори в края на коридора да ги дебнеше някой, той щеше да ги дочака напълно глух и сляп.

Когато стигнаха до двойната врата, никой не си даде труд да проверява дали е заключена. Романо просто лепна една лента пластичен експлозив на мястото, където се срещаха двете крила, и след две секунди вратата се срина навътре.

В същия миг в една от страничните стени на същото помещение зейна широка дупка и през нея нахълтаха командосите от „Залив“. Тяхното взривно устройство бе разрушило цялата стена и във всички посоки се сипеха парчета зидария. Един от „Свободните“ се търкаляше по пода и пищеше от болка, стиснал с ръце окървавената си глава.

Момчетата от „Хотел“ също се втурнаха в помещението през отвора на издънената врата, като оглеждаха всички ъгли за възможна съпротива.

— Граната! — извика Романо и се затича към отсрещната страна на залата. Ослепителният блясък бе последван от такъв гръм, че „Свободните“, напълно зашеметени, се запрепъваха един в друг, не знаейки накъде да бягат. Не се чуваха никакви изстрели и Уеб си каза, че всичко може в крайна сметка да завърши мирно. Той последва Романо, докато погледът му машинално обхождаше цялото помещение за възможни заплахи. Мъже на всякаква възраст — от старци до младежи — клечаха зад преобърнати столове, лежаха проснати на пода или свити по ъглите, стиснали очи и запушили с ръце ушите си след въздействието на зашеметяващите гранати. Помещението потъна в мрак, след като още в първите секунди нападателите простреляха лампите на тавана. Сега те довършваха работата си на тъмно, ако не се броеше ослепителният блясък на гранатите.

— ФБР! Всички на пода! Ръцете на тила, пръстите сплетени! Изпълнявай! Веднага! Иначе загивате! — Романо изкрещя всичко това на един дъх като картечен откос, подсилен от насечения му бруклински акцент. Уеб се зачуди откъде приятелят му бе събрал толкова въздух в дробовете си.

Доколкото Уеб можеше да види от мястото си, повечето от „Свободните“, макар зашеметени и залитащи, започнаха да изпълняват указанията. И тогава се чу първият изстрел, последван от втори. Единият куршум се заби в стената точно до главата му. С периферното си зрение Уеб видя как един от мъжете, стиснал в ръка МП–5, се опитваше да се вдигне от пода и насочваше картечния пистолет към него. Вероятно и Романо бе видял същото, защото двамата едновременно вдигнаха своите оръжия, поставени на дълги откоси, шестнайсет куршума почти едновременно се забиха в гърдите и главата на мъжа. Той се строполи обратно на пода и не мръдна повече.

Останалите терористи, ослепени и дезориентирани, но заедно с това разярени от смъртта на своя другар, извадиха едновременно оръжията си и откриха огън иззад импровизираните си укрития. Силите бяха твърде неравностойни: пистолети, ловджийски пушки и гола плът на надъхани фанатици срещу кевлар, „Хеклер & Кох“ и превъзходно тренирани елитни командоси, истински машини за убиване. Затова и битката не продължи дълго. „Свободните“ като някакви глупаци се опитваха да срещнат погледа на противника си, докато очите на Уеб и хората му оставаха приковани в ръцете, които държаха оръжията, насочени срещу тях. Червеникавите лъчи на лазерните прицели безпогрешно намираха целта, докато мъжете от „Хотел“ и „Залив“ хладнокръвно пристъпваха напред, извъртаха се встрани и кръгом и методично изстрелваха куршум след куршум като в някакъв изкусно режисиран танц на смъртта. В резултат от безразборната стрелба на обезумелите от ужас домакини на два пъти командоси от ОБТ бяха улучени в тялото, но пистолетните куршуми нямаха никакъв шанс срещу кевлара, докато след всеки изстрел на някой агент членската маса на „Свободното общество“ намаляваше с по един човек.