Последният жив

— Имах Проклетията от шест години. Страхотно куче беше.

Коув не каза нищо. Друг от мъжете го блъсна в гърба с приклада на пушката си, но в отговор Коув само изръмжа.

Стрейт направи още една крачка напред и го заплю в лицето.

— Аз съм си виновен, че не проверих дали си пукнал, когато блъснахме колата ти в пропастта. Трябваше още тогава да запалиш дебела свещ за късмета си и да се разкараш от града.

Коув не отвърна и на това, но направи една незабележима крачка към Стрейт. Крадешком огледа останалите. Нападателите бяха облечени в градски дрехи и до един бяха черни. Но той не можеше да се надява на помощ от собствената си раса. В престъпния свят парите говореха по-силно от лоялността между свои.

Стрейт погледна през рамо към фургона, в който се намираше Боби Лий, и после отново се обърна към пленника.

— Какво бе, приятел? — ухили се той. — Ти не можеш ли да не си навираш носа в чуждите работи? А? — Той допря дулото на пистолета до бузата на Коув, после замахна и здравата го цапардоса с твърдия метал. — Отговаряй, като те питам!

В отговор Коув се изплю в лицето му. Стрейт се избърса, после отново вдигна пистолета и го опря до слепоочието на негъра.

— Кажи си сега молитвата.

Ножът се появи от същия ръкав, където бе скрит резервният пистолет. Коув знаеше от опит, че там, където вече е открито едно оръжие, не проверяват за други. Той се целеше право в сърцето, но кракът му се подхлъзна в калта, а и Стрейт се оказа по-бърз, отколкото бе очаквал, та ножът се заби в рамото му. Стрейт падна по гръб в блатото, дръжката на ножа стърчеше от раната.

Коув остана на мястото си, вперил поглед в мъжете, които го заобикаляха. В продължение на няколко мига настана пълна тишина. В съзнанието му изплува картина: жена му и децата тичаха към него през една поляна, покрита с прекрасни пролетни цветя; техните усмивки и предвкусването за топлите им обятия прогони мисълта за всички отвратителни гадости, които бе преживял.

Пушките и пистолетите гърмяха. Коув бе ударен от няколко куршума и се строполи на земята. В същия миг наблизо се чу шум на хеликоптерен двигател и няколко секунди по-късно над върховете на дърветата се появи ярка светлина.

Стрейт скочи на крака.

— Хайде да се измитаме!

Въпреки раната си той вдигна на ръце мъртвото си куче и хукна да бяга. След по-малко от минута поляната се опразни. Хеликоптерът прелетя ниско и продължи по пътя си, без да подозира за разигралата се долу драма. Стрейт не бе познал — машината просто превозваше група бизнесмени след закъсняла делова среща.

Когато нормалните звуци на нощта се възвърнаха, в мрака се разнесе стон. Рандъл Коув се опита да се надигне, но колкото и да беше силен физически, не успя. Бронежилетката бе спряла три от куршумите. Останалите два, попаднали в жива плът, си бяха свършили работата. Той се отпусна назад. Кръвта му оцвети водата на блатото в червено.

Тази вечер Клеър Даниълс остана до късно в кабинета си. Външната врата беше заключена и сградата се охраняваше, така че тя се чувстваше в по-голяма безопасност на работното си място, отколкото в хотела, където се бе настанила. Нейният познат фармацевт й бе позвънил с анализ на странното хапче, което бе взела от Уеб. Клеър бе предположила, че е някакво мощно сънотворно, понеже все още смяташе, че фатална комбинация от лекарства със закъсняло действие бе парализирала Уеб по време на атаката. Теорията й може би беше твърде смела, но поне засега не й хрумваше нищо по-убедително. В този момент бе иззвънял телефонът и отговорът бе обърнал всичко надолу с главата.

— Хапчето е плацебо — обяви нейният познат, — каквито дават на контролните групи при изпитания на нови препарати.

Плацебо?! Мнимо лекарство?! Клеър бе изумена. Всички останали таблетки й се бяха сторили напълно редовни. Тя се облегна назад в стола и се замисли дълбоко. Ако не беше медикаментозна реакция, то какво би могло да бъде? Разумът й отказваше да приеме, че Кевин Уестбрук наистина бе проклел Уеб през онази нощ със странното си възклицание. И все пак всичко сочеше натам. Нима Уеб наистина бе преживял психически срив?

Клеър прегледа някои от блокчетата, които Уеб й бе позволил да задържи. Рисунката, на която Кевин насочваше дистанционното устройство, бе предадена веднага за анализ на ФБР, а тя беше единствена по рода си; в нито едно от останалите блокчета нямаше нищо подобно. Клеър разгледа другите рисунки, някои от които бяха доста добри. Момчето явно имаше талант.

На нито една рисунка не беше написано „Проклятие и триста дяволи!“ или нещо подобно. Клеър отново се замисли за звученето на израза. Доста архаичен, вероятно от времето на Гражданската война. „Проклятие и триста дяволи, пълен напред!“ — това или нещо подобно бе казал вероятно адмирал Фарагът по време на решаващата морска битка между Севера и Юга.

Клеър си записа думите върху лист хартия. От времето на Гражданската война, бе предположил Уеб. Робство. Черни и бели. Черно и бяло. Неофашизъм. Челото й цялото се набърчи от усилието, но изведнъж й хрумна нещо. После веднага си каза, че това е невъзможно.