„Свободното общество“? Дявол го взел! Тя погледна към компютъра си. А защо не? Няколко кликвания с мишката, и след минута отговорът се появи на екрана. „Свободното общество“ поддържаше свой интернет сайт. Отблъскваща, изпълнена с омраза пропаганда, предназначена да привлича в редиците им невежите и озлобени от живота лумпени. Когато го видя, сърцето й се спря в гърлото.
В този момент лампите угаснаха и кабинетът й потъна в мрак. Съвпадението между внезапната тъмнина и онова, което току-що бе научила, я накара да извика. Тя позвъни на охраната.
Гласът на дежурния звучеше любезно и успокояващо.
— Не е в цялата сграда, доктор Даниълс. Тук имаме ток. Сигурно е изключил бушон. Да се кача ли да проверя?
Тя погледна през прозореца си и видя, че околните сгради също са осветени.
— Не, няма нужда. Мисля, че имам фенерче. Ако е бушон, аз ще го включа.
Тя затвори, порови в чекмеджетата на бюрото си и накрая измъкна електрическо фенерче, после премина от кабинета си в тъмната приемна. Намери електрическото табло и натисна дръжката. Беше заключено. Странно, помисли си тя, но се сети, че през таблото минаваха също телефонните кабели и връзките на охранителната система, затова вероятно го пазеха от външни лица. Но как тогава да вдигне падналия бушон? Тя си помисли да опакова вещите си и да си отиде в хотела, но всичките й бележки бяха в кабинета, а освен това нямаше лаптоп, с който би могла да влезе в интернет от хотелската стая.
Клеър освети с фенерчето си ключалката на таблото. Изглеждаше пределно проста. Тя отиде в кухнята и намери отвертка. После се върна, стисна фенерчето под мишница и се хвана на работа. След около пет минути, в резултат повече на късмет, отколкото на умение, ключалката поддаде и вратичката се отвори. Тя освети вътрешността на таблото, видя падналия предпазител и го вдигна нагоре. Лампите в помещението веднага светнаха. Тъкмо се канеше да затвори вратичката, когато нещо привлече вниманието й. Към жиците, които минаваха нагоре по стената, беше прикрепено малко устройство. Клеър не разбираше много от тези неща, но устройството й се стори някак не на място, сякаш беше поставено там допълнително. Сякаш беше за подслушване.
Може би от внезапното откритие, което бе направила, или от обхваналата я напоследък параноя, изведнъж Клеър разбра всичко. Тя изтича обратно в кабинета си, без да забележи малкия електрически прекъсвач върху рамката на таблото, който се задействаше с всяко отваряне на вратичката.
Тя нахълта тичешком в кабинета си и се заоглежда. Погледът й обиколи всичките стени и накрая се спря на тавана. Грабна стола от бюрото, събу си обувките и се качи на стола, като протегна ръка към детектора на противопожарната система. След годините, през които бе работила с полицаи, тя знаеше, че тези детектори бяха предпочитано място за поставяне на подслушвателни устройства. Тя дръпна пластмасовата капачка и отдолу се проточи някаква жица, която не би трябвало да я има. Дали само нейният кабинет се подслушваше, или всички останали?
Клеър остави детектора да виси от тавана, скочи от стола и изтича в съседния кабинет, този на О’Банън. Вратата беше заключена, но ключалката беше същата като на електрическото табло. С отвертката, която държеше в ръка, тя бързо се справи с бравата. На тавана също имаше пожарен детектор като в нейния кабинет. Тя свали капачката и отвътре се показа същата съмнителна жица. Клеър тъкмо щеше да продължи към следващия кабинет, когато забеляза отворената папка на бюрото на О’Банън.
Вътрешният й глас й каза, че това, което се готви да направи, е неколегиално и крайно нередно, но обстоятелствата я оправдаваха. Тя вдигна папката. Беше психиатричното досие на Дебора Райнър. Уеб й бе споменал за нея — вдовицата на един от участниците в неговия някогашен екип. Тя прелисти набързо дебелия куп хартия. Деби Райнър явно идваше отдавна и често при О’Банън. Това, което изненада Клеър, беше броят на хипнотичните сеанси, на които жената се бе подлагала. О’Банън я бе хипнотизирал почти при всяка среща.
Когато Клеър проследи датите на срещите, изведнъж през ума й мина ужасяваща мисъл. Една от тези дати беше точно три дни преди гибелта на екип „Чарли“.
Тя остави папката върху бюрото и пристъпи към картотеката, където се съхраняваха останалите досиета на пациенти. Шкафът беше заключен, но ключалката беше съвсем проста и Клеър я отвори без всякакво усилие; тя вече пет пари не даваше за професионалната етика. Върху папките прочете имената на много агенти и служители от всякакви отдели на Бюрото и на техните съпруги. Прегледа някои от досиетата. Също както при Деби Райнър броят на хипнотичните сеанси, на които се бяха подлагали, беше извънредно висок.