Последният жив

Тя избърза напред и вместо да се качи на Барон, отиде до Комет и вдигна предния му крак. Всеки нерв в тялото й пареше като огън, кръвта пулсираше в ушите й. Тя едва стоеше на краката си, но беше длъжна да го направи, въпреки това, което бе научила току-що. Беше длъжна. Достатъчно дълго бе чакала. Тя затвори очи и после пак ги отвори.

— Проблем ли има? — попита Уеб.

Тя нямаше сили да го погледне.

— Нещо май накуцва с единия преден крак. Нищо сериозно. Ще яздя отзад и ще го наглеждам.

Тя протегна ръка и погали Комет по гривата, а после, докато Уеб гледаше настрани, скришом мушна под седлото предмета, който стискаше в дланта си.

— Е, време е да положиш големия изпит — каза тя. — Ще препускаме в галоп надолу по склона ей до онези дървета, но когато стигнеш до тях, трябва да опънеш поводите и да спреш коня, защото пътеката по-нататък през гората е прекалено тясна. Ясно ли е?

— Готов съм. — Уеб потупа Комет по шията.

— Виждам това. Е, хайде.

Двамата се метнаха на седлата и обърнаха конете.

— Не искаш ли все пак да водиш? — попита я Уеб, докато се наместваше на седлото.

— Не, ти води. Аз ще наглеждам крака на Комет.

Внезапно без предупреждение конят на Уеб се втурна напред. Докато Уеб се усети, Комет се носеше в пълен галоп към горичката.

— Уеб! — изкрещя Гуен и препусна подир него; същевременно тя умело възпираше Барон и дистанцията между двамата започна да се увеличава. Тя видя как едното стреме на Уеб се откъсна и той за малко не падна. Той пусна юздите и отчаяно се вкопчи в лъка на седлото, докато дърветата се приближаваха към него със страшна скорост. Уеб нямаше как да знае, че с всеки скок на Комет малкото кабарче, което Гуен бе поставила под седлото, се забиваше все по-дълбоко в кожата на коня.

Уеб нямаше възможност да погледне назад. Но ако можеше да го стори, щеше да види зад себе си жена, разкъсвана от ужасно раздвоение. Гуен Канфилд искаше кон и ездач да се разбият в дънерите на дърветата. Тя искаше Лондон да загине пред очите й, да се провали в преизподнята. Неговата смърт щеше най-после да облекчи болката, която толкова дълго я бе измъчвала. Това беше на път да се случи; от нея се искаше само да остане назад и да гледа безучастно. Вместо това тя пришпори Барон и с всички сили препусна след Уеб. От дънерите на дърветата го деляха някакви си петнайсет метра, а Комет правеше всичко, за да оправдае името си. Когато до мястото на сблъсъка оставаха дванайсет метра, Гуен се наведе настрани върху седлото. Девет метра. Тя протегна ръка. Шест метра. Животът на Гуен вече зависеше от съдбата на Уеб. Ако не успееше да спре Комет, тя щеше да загине заедно с него, защото конете им щяха да се забият едновременно в дънерите на дърветата.

До удара оставаха три метра, когато тя сграбчи юздата на Комет и я дръпна с цялата си тежест, с чудовищната сила на болката, която се бе натрупвала у нея през всичките тези години. Това се оказа достатъчно; съвсем сама, Гуен Канфилд успя да спре петстотинкилограмовия кон, който се носеше бясно напред, едва на метър и половина от линията на дърветата.

Останала без дъх, тя погледна Уеб, който едва се крепеше безпомощно на седлото. Той също я погледна, но не каза нищо. Въпреки това Гуен чувстваше, сякаш огромна тежест се бе смъкнала от раменете й, сякаш бе победила всичкото нещастие и болка на света. Оковите, които стягаха душата й, се разсипаха като песъчинки, отнесени от вятъра. Не можеше да се начуди, че една окончателна победа над омразата може да я направи толкова неизказано щастлива. Но жестокостите на живота не бяха преминали за Гуен Канфилд, защото мястото, освободено от омразата, бързо се запълни с нещо още по-разяждащо и мъчително: чувството на вина.

52

Когато остави Уеб в двора, Гуен беше необичайно мълчалива. Той понечи да й благодари, задето бе спасила живота му, но тя безцеремонно го прекъсна, обърна коня и си тръгна. Странна жена беше тази Гуен Канфилд. Може би винеше себе си за поведението на Комет.

Уеб беше доволен. Най-после бе успял да сподели с Гуен всичко онова, което го бе измъчвало толкова време. Помисли си дали да не отиде при домакина им и да му разкаже и на него, но си каза, че е най-добре Били да го научи от жена си.

Той влезе в къщата и завари Романо на закуска.

— Имаш вид, сякаш пак са те били — беше коментарът на Романо, като го видя.

— Трудна езда.

— Е, май вече приключихме тук. Освен това Енджи се е прибрала от майка си и е кисела като лимон. Ще трябва да се прибирам и да си нося последствията.

— Така е, повече няма какво да правим тук.

— Слушай, Уеб, хайде да се състезаваме оттук до Куонтико, а, какво ще кажеш? Да видим колко струва твоят мустанг!

— Само това ми трябва сега, Поли, да ме спрат и за превишена скорост… — Той внезапно млъкна и се вкамени. Романо го изгледа учудено.

— Какво пък толкова? Като те спрат, ще им покажеш служебна карта и ще те пуснат. Колеги сме все пак.

Уеб измъкна мобилния телефон от джоба си и припряно набра номера. Пърси Бейтс го нямаше в кабинета му.

— Къде е? Уеб Лондон го търси.