Последният жив

— Върша това, което върша, защото трябва да бъде свършено, а повечето хора или не могат да го свършат, иди не искат, или и двете. Много бих се радвал, ако професията ми стане излишна, но не го виждам в скоро време. — Уеб наведе поглед. — Досега не съм имал възможност да ти разкажа едно нещо, а едва ли ще имам друг случай оттук нататък. — Той си пое дълбоко дъх. — Когато се случи оня инцидент в Ричмънд, това беше първата ми акция като командос. Така се наричат онези, които проникват в сградата и извеждат навън заложниците. — Той отново замълча и после продължи: — След провала при Уейко ФБР ужасно се изплаши и започна да действа крайно предпазливо в ситуации, където има заложници. Не казвам, че е правилно или не, просто вече не е същото. Чакаме да приключат преговорите и слушаме всички лъжи, които страните си разменят по телефона. Така все трябва някой да умре, преди да се намесим. Но такива са правилата и ние трябва да играем по тях. — Той поклати глава. — Аз разбрах, че става нещо ужасно още когато „Свободните“ престанаха да преговарят. Усещах го. Толкова години съм бил снайперист, наблюдавал съм час по час развитието на толкова критични ситуации, че съм развил нещо като шесто чувство. — Той погледна Гуен. — Искаш ли да ти разкажа?

— Да! — Тя изрече това толкова бързо, че не си остави време да помисли.

— Били знае част от историята. Разказах му, когато дойде да ме види в болницата.

— Съжалявам, че аз така и не успях.

— Не съм очаквал да дойдеш. Когато видях Били, направо се изумих. — Уеб отново спря сякаш за да подреди мислите си. През това време Гуен гледаше замислено билото на далечните планини. Вече знаеше, че няма никакво желание да чуе разказа му, но беше късно да му го каже.

Уеб продължи:

— Добрахме се необезпокоявани до вратата на гимнастическия салон. Аз погледнах през прозорчето. Синът ти ме видя. Погледите ни се срещнаха.

Чутото явно я изненада.

— Не знаех.

— Не съм го казвал на никого, дори на Били. Моментът все ми се струваше неподходящ.

— Как изглеждаше той? — попита бавно тя. Сърцето й биеше бясно в гърлото, кръвта шумеше в ушите й.

— Изглеждаше уплашен, Гуен. Но заедно с това и решителен, непримирим. Нещо, което не е никак лесно, когато си само на десет години и си заобиколен от банда психари с пушки. Сега разбирам откъде Дейвид е наследил своя силен дух.

— Продължавай — каза тихичко тя.

— Аз му направих знак да запази спокойствие. С вдигнат нагоре палец, защото исках да му дам кураж. Ако се уплашеше и реагираше по неподходящ начин, те веднага щяха да го убият.

— А той уплаши ли се?

Уеб поклати глава.

— Не. Той се държа много разумно. Разбра какво се опитвам да направя. Той ми помагаше, Гуен. Сред цялата тази бъркотия наоколо Дейвид запази смелост и самообладание като никой друг.

Гуен забеляза, че очите му се насълзиха. Тя се опита да каже нещо, но гърлото не я слушаше. Ужасът на миналото започна да избледнява, сякаш изтрит като с гума от неговите думи.

— Тъкмо се готвехме да влезем. Кротко, без взривове. През прозореца се виждаха позициите на всичките терористи. Щяхме да ги изтрепем до един. Започнахме да броим и тогава се случи това.

— Какво? Случи се какво?

— Отвътре се чу някакъв звук. Като птичи крясък или свирка, или аларма някаква. Висок, пронизителен звук, който се разнесе в най-неподходящия момент. „Свободните“ веднага скочиха и когато влязохме през вратата, откриха огън. Не знам защо стреляха точно по Дейвид, но той падна пръв.

Гуен сякаш не го слушаше; изцъклени, очите й гледаха към далечните хълмове. Свирка?!

— Аз видях как куршумът го удари. — Гласът му трепереше. — Видях лицето му, очите. — Изпод стиснатите клепачи на Уеб рукнаха сълзи. — Той продължаваше да ме гледа.

Очите на Гуен също се изпълниха със сълзи, но тя не гледаше към Уеб.

— А как изглеждаше той?

Уеб се извърна и впери поглед в нея.

— Изглеждаше предаден — каза той. После вдигна ръка и попипа обезобразеното си лице. — Нито раните по лицето, нито двете дупки от куршум, които имам в тялото си, не са ми причинили толкова голяма болка, колкото погледът на твоя син. — Той повтори: — Дейвид изглеждаше предаден.

Гуен трепереше така, че трябваше да се подпре на парапета; от очите й бликнаха сълзи. Тя още не можеше обърне поглед към него. Свирка.

— Може би точно затова се включих в сегашната атака срещу „Свободните“ в нарушение на издадена заповед. — Той се обърна към нея. — Това ми струва кариерата, Гуен. Бях изритан от Бюрото за неподчинение. Но ако зависеше от мен, бих го направил още веднъж. С това исках да изкупя греховете си. Твоят син заслужаваше много повече, отколкото успях да му дам. Тази мисъл не ме напуска оттогава. Съжалявам, че го предадох, че предадох теб. Не очаквам прошка, но просто исках да го знаеш.

— Май че трябва да се връщаме — тихо каза Гуен.