Последният жив

С тези думи Стрейт се обърна и излезе от стаята. Още докато затваряше вратата, отвътре се чу приглушен изстрел, после втори. Мейси не си губеше времето. Добре съм го обучил тоя момък, каза си той. Мейси имаше и някои дребни дефекти. Например тази вечна надпревара с ФБР беше доста изнервяща, да не говорим, че понякога пречеше на работата. Една от отстъпките, които бе направил — да се грижи за момчето, — беше доста рискована, но пък Стрейт не би се оправил във всичко това без Клайд Мейси.

Не че Стрейт имаше нещо лично против О’Банън; той просто не обичаше да оставя пролуки, от които можеше да изтече информация. Немо Стрейт нямаше доверие никому. Една такава пролука беше вече затворена, оставаха още две — Кевин Уестбрук и Клеър Даниълс. Веднъж му се бяха измъкнали, но втори път това нямаше да се случи. След което можеше вече да счита кариерата си за успешно приключила. Гръцките острови го зовяха. Животът му се беше развил нелошо за едно селско момче, израснало в мизерия и разчитало само на себе си. Наистина, Америка беше страната на неограничените възможности.

Докато се качваше в пикапа, Немо Стрейт си помисли дали и в Гърция има ферми за коне. Искрено се надяваше да няма.

Уеб се събуди и се огледа. Не чуваше Романо да се движи из своята стая; когато погледна часовника си, разбра защо. Още нямаше шест сутринта. Уеб стана, отвори прозореца и вдиша свежия утринен въздух. Тази нощ бе спал необичайно дълбоко. Скоро предстоеше да си тръгват; част от него се радваше, докато на останалата й беше мъчно.

Това, което най-много занимаваше съзнанието му, беше Клеър. Опитът му подсказваше, че шансовете тя да е още жива са минимални. Видя Гуен да се приближава по пътя откъм голямата къща в открит джип. Тя паркира в покрития с плочи двор и слезе от колата. Беше облечена за езда с джинси, пуловер и високи ботуши; дългата й коса обрамчваше грациозно лицето. Не носеше шапка.

Когато Гуен стигна до входната врата, той й извика от прозореца:

— Чекът с наема пътува по пощата, не ни изхвърляй още от квартирата!

Тя вдигна глава и усмихнато му махна с ръка.

— Рекох си, че ще дойдеш да пояздим за последно. — Небето от изток просветляваше. — Докато оседлаем конете, времето ще е много подходящо да обходим пътеките. Идвате ли, мистър Лондон?

Двамата оседлаха конете си; Гуен взе Барон както винаги, а за Уеб бе избрала един по-дребен пъстър кон на име Комет. Тя обясни, че Бу има възпаление на копитото.

— Дано да се оправи скоро — подхвърли Уеб.

— Не се бой, конете са много жилави — отвърна Гуен.

За час и половина двамата обходиха значителен участък от имението. Докато яздеха един до друг, Гуен си мислеше, че никога преди не е убивала човек. Наистина, предишната вечер бе заплашила Немо Стрейт с пистолет, но ако нещата бяха стигнали дотам, дали щеше да натисне спусъка? Тя погледна крадешком към Уеб и се опита да си го представи като своя най-зъл враг, кошмара на нейния живот. Не беше лесно. В течение на години Гуен си бе мечтала да избие до последния човек тази банда така наречени герои, тези фукльовци, които се смятаха за най-добрите под слънцето. Които си бяха повярвали, че могат да изведат нейния син и останалите заложници живи и невредими от онова училище, и се бяха опитали да убедят и нея. Беше все едно да кажеш на някого, че има рак, но в това няма нищо лошо, защото ракът се лекува сто процента, и да го накараш да ти вярва сляпо, докато не захлупят ковчега над главата му и не го спуснат в черната земя. Наистина, те почти бяха постигнали целта си — бяха спасили всички заложници, като бяха оставили само нейния син да загине. А после тя трябваше да гледа как лицето на тоя Лондон краси първите страници на вестниците и кориците на списанията, как се плези от екрана на телевизора, докато разни тъпи журналисти раздуват басни за героизма му, докато на човек започне да му се повръща. Чак президентът му връчи медал за храброст! Гуен не се интересуваше от ужасните му рани. Тя не знаеше и не искаше да знае за нечовешките изпитания, които бе преминал, за да се върне в своя отряд. Това нямаше никакво значение за нея. Гуен знаеше само, че нейният син е мъртъв, а Уеб Лондон е жив. Голям герой, няма що!

При вида на сина й, който лежеше безжизнен до ранения Уеб, нещо в мозъка й бе прещракало. Сякаш я бе ударил гръм и шокът от електрическия разряд бе преминал през всички фибри на тялото й. От този момент тя вече не беше същата. Не минаваше ден, без да извика в съзнанието си окървавеното тяло на своето дете, проснато на земята. Не можеше да забрави гледката на всички ония мъже с пълна бойна екипировка, дошли уж да спасяват нейния Дейвид, а успели да изведат невредими всички останали, с изключение на него. Тя отново спря погледа си на Уеб и той й се стори някакъв черен, долен злодей. Да, Гуен бе готова да го убие. И с това кошмарът в душата й най-после щеше да свърши.

— Вие с Романо май си тръгвате днес?

— Така изглежда.

Тя му се усмихна и отметна косата от лицето си. Ръката й стисна поводите на коня, за да не затрепери.

— Делото приключи, а?