Последният жив

Сега обаче убийците на Тоан може би си точеха зъбите и за него. Явно трябваше да се посниши и да разчита само на себе си, докато отмине бурята. Да разчита на себе си — като в доброто старо време. Той имаше два пистолета, няколко пълнителя патрони, около хиляда долара в джоба. Откакто бе почнал да се крие, Уестбрук се бе отказал от навигейтъра; доколкото знаеше, ченгетата продължаваха да го търсят. Нека търсят, каза си той. Уестбрук с очите си бе видял федералните, които патрулираха наоколо, но имаше достатъчно опит в играта на сляпа баба с полицията, за да може да укрие дори собственото си твърде едро тяло така, че да минат на два метра от него, без да го забележат. Освен това около мястото, където се криеше, се вършеха странни неща. В далечината се чуваше лай на кучета. Това беше лош знак. Той се сгуши още по-навътре, като се зави плътно с одеялото, покрито с клечки, листа и пръст, докато лаят отмина. Доколкото можеше да прецени, оня Лондон се навърташе още наоколо, а ако Уеб Лондон бе решил, че на това място става нещо важно, то беше важно и за Франсис Уестбрук. Той провери пистолета си, отпусна се назад и отпи глътка вода. Заслушан в песента на щурците, той се запита какво ли ще му донесе новият ден. Може би Кевин?

Ед О’Банън крачеше напред-назад из тясното, немебелирано помещение. Уж не бе пушил от години, а само през последните два часа бе привършил цял пакет цигари. Отначало се бе страхувал да не го открият, но нещата бяха протекли гладко и с набъбването на банковата му сметка той постепенно се бе успокоил. Отвън се чуха стъпки и О’Банън се извърна към вратата. Тя беше заключена и затова, като видя топката да се превърта, той се изплаши и отстъпи назад. Когато мъжът влезе, О’Банън въздъхна облекчено.

— Отдавна не сме се виждали, докторе.

О’Банън протегна ръка и Немо Стрейт я стисна.

— Не бях сигурен, че ще успееш, Немо.

— Кога съм те подвеждал досега?

— Трябва да изчезвам. Федералните ще завардят границите.

— Не се шашкай, де! Имаме безброй начини да те измъкнем. Разполагаме с хора, самолети и нужните документи да те закараме където кажеш. — Той вдигна нагоре стиска книжа. — През Мексико до Рио и после до Йоханесбург. А оттам, докъдето ти душа иска: Австралия, Нова Зеландия, там е пълно с бегълци. Или пък, ако те гони носталгията, до Югоизточна Азия.

О’Банън огледа пачката документи и повторно въздъхна с облекчение. Усмихна се и запали нова цигара.

— Сякаш съм бил там преди хиляда години.

— Да, ама едва ли си го забравил. Спаси ми живота, когато ония от Виетконг се бяха бъзикали с мозъка ми.

— Депрограмиране. Твърде елементарно за някой, който си знае работата.

— За мой късмет ти се случи този някой — каза Стрейт. Той се ухили. — Но за да не си капо, и ти понамаза малко от дрогата. Нещо като бонус към лекарската практика.

О’Банън вдигна рамене.

— По онова време всички крадяха от продукта.

— Е, да, дори и аз. Само дето аз си го ползвах сам.

— Трябва да ти призная, че когато ме откри след толкова години и ми предложи да сложим микрофони в кабинетите и да продаваме информацията на уличните банди, това си беше направо гениално.

Стрейт се ухили.

— Федералните извадиха такива ресурси срещу нас, че просто бяхме длъжни да поизравним условията на играта. При тая схема печелим от всяко положение. Ти имаш информацията, аз познавам хора, които се нуждаят от нея, за да си въртят бизнеса, между които съм и аз. Ти изкарваш добри парички, аз си прибирам своето, а федералните остават с пръст в устата. Какво по-хубаво от това?