Последният жив

Стрейт преглътна боязливо, докато Гуен продължаваше да нарежда, приклекнала до леглото, с коса, спусната над лицето й. С жилавото си, мускулесто голо тяло приличаше на пантера, която се готви за скок. Погледът му се спря на пистолета върху нощното шкафче, където го бе оставила. Но сякаш отгатнала мисълта му, тя се хвърли и го сграбчи. Пред изумения му поглед тя започна да насочва оръжието към различни точки из стаята, после изведнъж обърна цевта към себе си, сякаш беше някаква непозната играчка. Пръстът й се плъзна към спусъка.

— Ами защо тогава не го направиш ти? — попита той, без да изпуска оръжието от очи. — Да пречукаш Уеб, искам да кажа. Нали сама рече, че стават нещастни случаи. Особено в една ферма за коне.

Гуен се замисли. Внезапно сърдитото й изражение се смекчи, тя му се усмихна и остави пистолета.

— Може и да го направя.

— Само да не оплескаш нещо, защото сме почти на финала.

Тя се мушна под завивката, притисна се до него, целуна го по бузата и го погали отдолу.

— Само още веднъж — помоли тя с тих, гърлен глас. После вдигна чаршафа, погледна надолу и се усмихна.

— За какъв бяс ти е притрябвала виагра тъкмо на теб, Немо?

— Малката, ти ме настройваш с тия ръчици като хавайска китара.

И без стимулант за потентност Немо Стрейт я обслужи доста добре повторно, макар едва да не умря от усилието. После, докато Гуен се обличаше, той я оглеждаше възхитен.

— Майчице, страхотна фурия си!

Тя вдигна ципа на роклята си и взе сандалите си в ръка. Стрейт започна предпазливо да се облича, като гледаше да не насилва ранената си ръка. Гуен го погледна.

— Някакви планове за сутринта?

— Нали знаеш, в една ферма винаги има какво да се прави.

Тя беше вече до вратата.

— Не ти се меся в живота, Гуен, искам само да ти кажа, че не е много здравословно да носиш толкова омраза в себе си. Трябва да й дадеш възможност да излезе, иначе ще те изяде отвътре. Ами мойта бивша, като ми взе и двете деца? Идва момент, когато просто трябва да се освободиш от тая омраза.

Тя бавно се извърна и го изгледа.

— Когато видиш собственото си дете да умира пред очите ти с голяма кървава дупка в гърба, Немо, и после заради това изгубиш единствения човек, когото си обичал, когато стигнеш дъното на отчаянието и продължиш да се смъкваш все по-надолу, тогава можеш да ме учиш как да се освободя от омразата.

51

Клеър подскочи и се събуди. Въпреки преживените ужаси изтощението си бе казало думата и тя бе изпаднала в дълбок сън. Щом усети пръстите по кожата си, тя събра всичките си сили да отблъсне нападателя, но в този момент той я заговори.

— Клеър, аз съм — каза Кевин и махна превръзката от очите й.

В помещението нямаше лампа и Клеър напрягаше зрението си, за да се ориентира в тъмното. До нея седеше Кевин, вдигнал ръце към белезниците, с които беше прикована за стената.

— Ти не беше ли също вързан?

Той се усмихна и вдигна малко късче метал пред очите й.

— Бях. Но извадих ей това от един маркер, който ми бяха дали да си рисувам. С него се справих с ключалката. Много ме бива в ръцете.

— Виждам.

— След минута и ти си свободна.

На Кевин дори не му бе нужна цяла минута. Клеър разтърка китките си и се изправи в леглото, огледа се и спря поглед върху вратата.

— Предполагам, че е заключена?

— Беше в началото. Може би сега не е, защото те си мислят, че сме вързани.

— Вярно. — Клеър се изправи и веднага се олюля. Краката просто не я държаха. Мракът също й пречеше да владее движенията си. Тя отново се огледа. — Имаме ли нещо, което да използваме като оръжие, ако зад вратата има някой? — прошепна тя.

Кевин преобърна нара и разви два от металните му крака. Той подаде единия на Клеър, а другия задържа за себе си.

— Удряш по главите и после ниско долу — каза той.

Клеър кимна, но не изглеждаше уверена. Тя много се съмняваше, че може да удари човек. Кевин усети раздвоението й и бързо добави:

— Удряме само ако ни нападнат, нали така?

— Точно така — отвърна Клеър, този път по-твърдо.

Те се промъкнаха до вратата и натиснаха дръжката. Беше заключено. Двамата се заслушаха, но от другата страна като че ли нямаше никой; само шумът на неизвестната машина се чуваше сякаш по-силно отпреди.

— Предполагам, че няма да си тръгнем оттук, докато те не решат това.

Кевин се отдръпна назад и огледа вратата.

— Я, това пък не го бях забелязал!

— Кое?

— Че пантите на вратата са отвътре.

Надеждата на Клеър трая само миг.

— Да, но ни трябват чук и отвертка, за да ги извадим.

— Чук имаме. — Той вдигна металния крак на леглото. — А и отвертка ще си направим.

Той заведе Клеър до халката в стената, за която бяха приковани белезниците й. С общи усилия двамата успяха да я развият, после Кевин изхлузи белезниците и вдигна едната пред очите й.

— Виж какъв хубав ръб има, става за отвертка.

— Много си досетлив, Кевин! — отбеляза с възхищение Клеър. Докато тя се суетеше безпомощно, хлапакът й бе демонстрирал фокуси, достойни за магьосник.