Последният жив

Тя се усмихна уморено, стисна ръката му и слезе от сандъка. Огледа се и през една цепнатина в зидарията пропълзя навън. Посрещна я лай на кучета, още по-силен, близък и ужасяващ. Сигурно им бяха дали да подушат нещо нейно или на Кевин. Тя откъсна парче от роклята си, уви в него един камък и го запрати надалеч, после пое в обратната посока. Когато стигна гората, тя се плъзна по един склон и се спря в подножието. Огледа се, като се опитваше да прецени откъде идва шумът. После се изкатери с мъка по отсрещния склон и се намери на равно място. Беше толкова изтощена, че й идваше да легне там и да дочака своите преследвачи. Но си наложи да продължи. Когато стигна до следващия наклон, тя се хвана за едно младо дръвче и по стеблото му се оттласна нагоре. Подаде глава над ръба на склона. Огледа се. В далечината видя светлина, после втора, трета, все по двойки. Шосе. Пое няколко пъти дълбоко дъх и се затича с всички сили. Краката й бяха изранени и кървяха, но тя не позволи на божата да я забави. Трябваше да намери помощ. Трябваше да измъкне Кевин оттам.

Гласовете на мъжете и кучетата не се чуваха и тя си позволи малката надежда, че може би все пак ще успее да избяга. Спря се и приседна в канавката. От очите й рукнаха сълзи, които повече не можеше да възпира. Сълзи на крайно изтощение, страх и усещане за неочаквана свобода. Чу да се приближава кола, скочи на крака, застана по средата на пътя и замаха с ръце, като отчаяно крещеше за помощ.

Отначало колата нямаше вид, сякаш изобщо възнамерява да спре. Клеър си каза, че сигурно са я взели за някаква умопобъркана. Но накрая колата забави и спря. Тя изтича до предната врата и я отвори. Първото нещо, което видя, беше Кевин, свит на седалката, с вързани ръце и крака и запушена уста. А второто — Немо Стрейт, насочил пистолета си към нея.

— Здрасти, докторке — каза той. — Не искаш ли да се повозиш?

Той протегна дългото си тяло и неволно потрепери от студа. Нощта беше доста хладна и влагата се бе просмукала в костите му. Загърна се плътно с одеялото.

Франсис Уестбрук не беше свикнал да живее сред природата. Това, което правеше сега, за него беше равносилно на живот на открито, и то никак не му се харесваше. Той отпи глътка вода и подаде глава от скривалището си. Скоро слънцето щеше да изгрее. Не бе спал добре тази нощ; всъщност бе загубил съня си още откакто научи за изчезването на Кевин. Оттогава единственото, което бе получил, беше едно телефонно обаждане. След което се бе срещнал с Уеб Лондон, бе му предал каквото му бяха поръчали и го бе осведомил за тунелите, точно както се искаше от него. В същото време, наистина, бе приключил и изясняването на отношенията си с Туна. Независимо от това, което бе разправял на Уеб, той не наказваше хората, които отклоняваха за себе си част от печалбата му; принуден беше да търпи дори и онези, които сами използваха стоката под носа му. В тоя бизнес, ако почнеш да дебнеш подчинените си дали си облизват пръстите от меда, те просто няма да работят за теб — толкова е просто. Но за предатели Големия X нямаше милост. Мейси му бе намекнал какви ги върши Туна зад гърба му и той сам бе направил някои проверки, колкото да се убеди, че Мейси е прав. И така, Туна бързо се превърна в храна за рибите. Понякога все пак има справедливост в този живот, каза си Франсис.

До ушите му бе достигнал слух, че Пийбълс е убит. Пада му се, помисли си той. Не беше читав човек. Но Уестбрук научи, макар и със закъснение, и нещо друго: че Антоан Пийбълс бе подготвял изтласкването му от бизнеса и постепенното обединение на неговата банда с останалите улични банди в района. Тази новина го бе сварила неподготвен. Изобщо не бе очаквал такова нещо от стария Тоан. А Мейси сякаш бе потънал вдън земя. Тази измяна беше голяма обида за Големия X. Той вдигна рамене. Така му се падаше, след като се бе предоверил на тоя бял никаквец.