Последният жив

Кен Маккарти погледна към новодошлия; лицето му изразяваше всичко друго, но не и доброжелателност. Маккарти беше един от снайперистите, прикривали ги от покрива на близката сграда в онази нощ, когато целият екип „Чарли“ бе накълцан на парчета от ония картечници. Маккарти беше трийсет и четири годишен чернокож тексасец, обиколил света като боец на Чичо Сам. Бивш „тюлен“, той обаче не излъчваше наглото превъзходство на тези елитни командоси. Едва метър и седемдесет на ръст, той беше в невероятна физическа форма и притежаваше черен колан по три различни бойни изкуства. Освен това беше най-опитният експерт по подводни операции и можеше да закове „обекта“ с куршум между очите от хиляда метра в тъмна нощ, при това седнал на люлеещ се клон. Ветеран с тригодишен стаж в ОБТ, Маккарти беше тих и затворен мъж, комуто беше чужд касапският хумор на повечето оперативни агенти. Уеб го бе научил на доста неща, които Маккарти не знаеше преди, но бе усвоил с лекота, като в замяна бе споделил с Уеб някои от уменията и триковете на професията си. Доколкото Уеб можеше да предполага, двамата с Маккарти никога не бяха имали проблеми помежду си, но сега по погледа на другия можеше да се прочете, че този безоблачен период е приключил. Може би все пак Романо бе успял да насъска всички против него.

— Какво търсиш тук, Уеб? Защо не си в болница да си лекуваш раните?

Уеб пристъпи още една крачка към колегата си. Не му харесваше тонът на Маккарти, но добре разбираше причините. Разбираше и Романо — просто такъв им беше занаятът. Или си вършиш работата добре, или дим да те няма. Докато Уеб се бе изложил напълно. Наистина, бе обезвредил онези картечни гнезда, твърде късно обаче. След дъжд качулка.

— Предполагам, че си видял какво стана.

Маккарти свали тренировъчните си ръкавици и замислено разтърка дебелите, мазолести пръсти на ръцете си.

— Щяхме да се спуснем по въжета да ви измъкнем, но от ТОК ни казаха да не мърдаме от местата си.

— Едва ли можехте да помогнете с нещо, Кен.

Маккарти стоеше неподвижен, вперил поглед в пръстите на краката си.

— Докато получим сигнала, мина доста време. Докато се съгласуваме с „Хотел“, мина още. Твърде много време мина — изръмжа той. — Трябваше да изчакваме, опитвахме се да се свържем с вас по радиото. От ТОК така и не разбираха какво става. Не се знаеше кой командва и кой изпълнява командите. Ама ти сигурно си го забелязал.

— Бяхме подготвени за всичко, само не и за това.

Маккарти седна върху гумения тепих и обгърна с ръце коленете си. Погледна Уеб.

— Чух, че малко нещо си се забавил в уличката, бил си паднал по очи или нещо такова.

Или нещо такова. Уеб приседна до него.

— Картечниците бяха задействани с лазерен спусък, но самият лазерен лъч е бил включен дистанционно малко преди атаката, за да не би случаен минувач да го пресече преждевременно. Явно някой през цялото време се е навъртал наоколо. — Уеб млъкна за момент и впери поглед в Маккарти, за да види въздействието на думите си.

— Вече говорих с Вашингтонското оперативно бюро.

— Не се и съмнявам.

— Става въпрос за чиста проба НФС, Уеб. — Той използва съкращението за „нападение над федерален служител“, в случая над няколко такива.

— Знам всичко това, Кен. Виж, не мога да ти кажа точно какво ми стана. Не го бях очаквал, не исках така да се получи. Направих каквото можах. — Уеб си пое дълбоко въздух. — Ако можех да се върна назад, бих дал всичко от себе си. А сега трябва да прекарам остатъка от живота си със спомена за случилото се. Не знам дали ме разбираш.

Маккарти вдигна глава; враждебното изражение на лицето му се бе смекчило.

— Нямаше по какво да стреляме, Уеб. Ние, снайперистите, нямахме цел. Толкова много тренировки, и изведнъж — нищо! На покрива имаше трима от нашите, уж държаха под обстрел целия вътрешен двор, а нито един нямаше пряка видимост към тия картечници. Освен това не смееха да открият огън, за да не би от рикошетите да пострада някой от вас.

— Ами момчето? Ти видя ли момчето?

— Онова, чернокожото? Да, дойде до нас по уличката, носеше шапката и бележката ти.

— Минахме край него и на отиване.

— Тогава не го видяхме, сигурно сте го закривали с телата си. Освен това от нашите позиции светлината в уличката много лъжеше.

— Добре де, ами останалите? Ония, наркопласьорчетата?

— Един от нашите ги държеше на мушка през цялото време. Не мръднаха от мястото, докато не започна стрелбата, след което си плюха на петите. Джефрис разправя, че изглеждали не по-малко сащисани от нас. Ние се размърдахме чак когато получихме сигнала от ТОК.

— Тогава какво стана?

— Координирахме се с „Хотел“, нали ти казах? Видяхме сигналната ракета, спряхме и се разгърнахме във ветрило. В тоя момент пристигна хлапето. Получихме бележката ти. Евърет и Палмър отидоха напред да огледат терена. Твърде късно за съжаление.

Маккарти не довърши; Уеб видя как по бузата му се стича сълза. Чертите на лицето му бяха младежки, като на нормален човек. Някога и Уеб бе имал такова лице.

— През целия си живот не съм чувал такава стрелба, Уеб. Нито пък съм се чувствал толкова безпомощен.