Последният жив

Заявиха му, че при нужда може да го викат пак. Засега да не предприема нищо. Да си вземе отпуск, да си подреди живота. Предложиха му помощ, дори настояха да иде при психолог, на което Уеб отговори, че ще се възползва, макар в Бюрото да не се гледаше с добро око на онези, които се нуждаеха от психологическа или, не дай боже, от психиатрична помощ. А когато нещата около теб се оправят, добавиха те, ще те прикрепим към друг екип снайперисти или командоси — стига да искаш, разбира се, — докато „Чарли“ бъде окомплектован наново. Ако не, ще ти потърсим друга длъжност в системата на ФБР. Споменаха дори, че може да си избере някое тихо местенце, на което да си дослужи годините за пенсия. Подобно отношение се проявяваше обикновено към агенти с много по-висок ранг; това показваше, че още не са решили какво да правят с него. Официално Уеб беше обект на служебна проверка, която според обстоятелствата можеше да прерасне в административно или криминално разследване. Е, засега никой не му бе прочел правата както при арест, но това можеше да бъде и добър, и лош знак. Ако му прочетяха правата, това означаваше, че е арестуван, но също така и че има право да не отговаря на въпросите им, защото всичко, което каже по време на следствието, може да бъде използвано срещу него в съда. Единствената му вина беше, че някак си е останал жив… Но тази вина бе много по-тежка от всичко, в което можеха да го обвинят.

Вместо това те го увериха, че има ли нужда от нещо, то ще му бъде предоставено. Уеб беше сред приятели. Можеше да разчита на пълната им подкрепа.

Тогава той ги попита как върви следствието, но не получи отговор. Толкова по въпроса за пълната ви подкрепа, помисли си Уеб.

— Оправяй се — каза му един от мъжете. — Друго не ти трябва да знаеш.

На излизане от залата за разпит му отправиха един последен въпрос:

— Как ти е ръката?

Уеб не познаваше мъжа, който зададе въпроса. Сам по себе си въпросът бе напълно невинен, ала нещо в погледа на мъжа предизвикваше Уеб да го събори с един удар на пода. Но той се въздържа, отвърна, че ръката му е добре, поблагодари за вниманието и си тръгна.

На излизане от сградата пътят му минаваше покрай Стената на славата, на която имаше окачени възпоменателни табелки с имената на всички агенти на ФБР, загинали при изпълнение на служебния си дълг. Не след дълго към тях щяха да се прибавят още шест имена — най-големият брой жертви от единичен инцидент в историята на Бюрото. Понякога Уеб се питаше дали собственото му име няма един ден да краси същата тази стена, дали цялата му кариера няма да се събере в една полирана дървена дъсчица и няколко месингови букви. Той излезе от Хувър Билдинг и пое за вкъщи, като в главата му се блъскаха много повече въпроси, отколкото сутринта на същия ден.

Някога английските инициали на ФБР бяха означавали освен другото и „вярност, храброст и почтеност“, но в момента Уеб не смяташе, че притежава дори и едно от тези качества.

7

Франсис Уестбрук беше истински великан, който със своя ръст и заплашителна стойка напомняше нападател от Националната футболна лига миг преди да се впусне в атака. При всякакво време и във всички сезони носеше копринена хавайска риза с къси ръкави, памучен панталон в тон с ризата и велурени мокасини без чорапи. Беше напълно плешив, големите му месести уши бяха надупчени от диамантени обеци, огромните му ръце блестяха, отрупани със злато. Не че беше толкова суетен по природа, просто един наркобарон нямаше за какво друго да си харчи парите, без да го спипа дългата ръка на закона или — още по-зле — данъчната служба. Освен това като всички нормални хора, и Франсис Уестбрук обичаше да се поиздокара малко.

Този ден Уестбрук се возеше на задната седалка на големия си мерцедес с тъмни стъкла, от лявата му страна седеше първият му помощник Антоан Пийбълс, на волана беше един висок, добре сложен тип на име Туна, а на седалката до него — шефът на охраната му Клайд Мейси. Мейси беше единственият бял в целия антураж на Франсис Уестбрук и не беше трудно да се забележи, че много се гордее със завоюваните позиции. Антоан Пийбълс имаше грижливо подстригана брадичка и бухнала къдрава коса; макар да беше нисък и шишкав, той носеше костюмите си „Армани“ и модерните си тъмни очила с невъзмутимо достойнство. Приличаше повече на холивудски продуцент, отколкото на наркотрафикант. От своя страна Мейси беше жив скелет, обличаше се предимно в черни, делови костюми и с бръснатата си глава приличаше на неонацист.

Четиримата съставляваха най-довереният екип от вътрешни хора в малката империя на Уестбрук; самият върховен повелител на тази империя в момента държеше в ръка деветмилиметров пистолет и явно се оглеждаше кого да гръмне.

— Би ли ми разказал някой как точно ви избяга Кевин? — При тези думи той погледна Пийбълс и ръката му стисна още по-силно пистолета. Предпазителят на този модел се намираше в ръкохватката и с последното си движение Уестбрук го бе освободил.

Пийбълс ясно чу щракването, но това не му попречи да отвърне троснато: