— Направихте каквото можахте, Кен. — Уеб помълча и добави: — Май не могат да открият хлапето. Потънало е вдън земя. Знаеш ли нещо по въпроса?
Маккарти поклати глава.
— Двама от екипа „Хотел“ се занимаваха с него. Мисля, че бяха Романо и Кортес.
Пак този Романо. По дяволите, каза си Уеб, трябва да поговоря с него.
— И какво направи после?
— С няколко от момчетата влязохме в двора. Видяхме те, но ти беше сдал багажа. — Маккарти отново погледна към пръстите на краката си. — Видяхме и това, което бе останало от „Чарли“. — Той вдигна поглед към Уеб. — Двама от снайперистите ми казаха, че си се върнал в двора, Уеб. Видели са какво си направил с ония картечни гнезда. Направо не са повярвали на очите си. Казват, че вие, ирландците, сте дяволски късметлии. На твое място аз не бих го направил.
— Разбира се, че би го направил, Кен. И щеше да се справиш по-добре от мен. — Маккарти се сепна от тази неочаквана похвала. Уеб продължи: — След като излязохте от двора, видяхте ли отново хлапето?
Маккарти се замисли за момент.
— Не. Помня само, че видях Романо да говори с някого. Това е всичко.
— Познаваше ли човека, с когото разговаряше Романо?
— Знаеш, че не се навирам много между цивилните.
— А онези от Агенцията за борба с наркотиците?
— Това е всичко, което мога да ти кажа, Уеб.
— Говорил си с Романо значи?
— Малко.
— Недей да вярваш на всичко, което ти кажат, Кен. Вредно е за здравето.
— И на теб ли да не вярвам? — запита натъртено Маккарти.
— На мен също.
Докато изкарваше колата си от базата в Куонтико, Уеб си каза, че му предстои много работа. Официално той не отговаряше за разследването, но в човешки смисъл беше много по-замесен от когото и да било друг. Но най-напред трябваше да свърши още нещо, нещо по-важно дори и от откриването на виновните за засадата. Или пък от съдбата на едно малко момче без ризка на гърба и с рана от куршум в бузата.
6
Шест погребения. В течение на три дни Уеб Лондон присъства на шест погребения. След четвъртото вече не беше в състояние да изцеди и една сълза от очите си. Влизаше в църквата или в погребалното бюро и слушаше разни непознати да му разказват за своите паднали близки, които той във всички случаи познаваше по-добре от тях. Чувстваше се така, сякаш нервите му са сварени на каша заедно с душата. В известен смисъл не беше в състояние да реагира адекватно на това, което ставаше около него. Боеше се да не избухне в истеричен смях точно когато всички около него ридаят.
По време на опелата половината ковчези бяха отворени, останалите затворени. Някои от мъртвите бяха имали късмет с попаденията на едрокалибрените куршуми и сега се радваха на отворени ковчези. Докато оглеждаше вцепенен бледните лица на другарите си, вкочанените им тела, докато вдишваше мъртвешката миризма на цветята и чуваше хлиповете на близките, Уеб изпита желание сам да легне в един ковчег. Да го погребат като герой — това бе далеч за предпочитане, отколкото да го запомнят като страхливец.
Ръката му отново беше превързана с дебел слой марля, понеже се чувстваше гузен да се разхожда между близките на загиналите без нито една драскотина. Сам по себе си фактът, че това го интересуваше, бе достоен за презрение, но той не желаеше да се набива в очите на опечалените. Те знаеха само, че по някакво чудо Уеб Лондон се бе отървал невредим. Може би бе побегнал? Може би бе предал другарите си на заколение? Тези въпроси се четяха по лицата на някои от присъстващите. Нима това бе съдбата на единствения оцелял?
Погребалните процесии преминаваха през безкрайни шпалири от мъже и жени в униформа, покрай безчет други изпращачи с незабележими костюми и удобни обувки на агенти на ФБР. Пред катафалките имаше мотоциклетен ескорт, по тротоарите се блъскаха тълпи зяпачи, държавните знамена бяха свалени наполовина. Да почетат загиналите дойдоха президентът и почти всички министри, а също и много други големци. В продължение на няколко дни всички приказваха само за това как шестима храбри мъже са били изклани в тъмна уличка. За голямо облекчение на Уеб почти нищо не се споменаваше за седмия. Той само се чудеше колко ли време ще продължи този мораториум върху изговарянето на името му.