Последният жив

За последен път Уеб се бе срещал с О’Банън веднага след смъртта на майка си. Тогава само след няколко сеанса Уеб прецени, че тия дивотии няма да му помогнат, и излъга О’Банън, че вече се е оправил. Той не обвиняваше психиатъра за неуспеха на сеансите; беше достатъчно умен, за да разбере, че никакви доктори не могат да оправят бъркотията в душата му.

О’Банън беше нисък и набит; любимата му дреха беше черно поло, чиято висока яка караше многобройните му гуши да изпъкват още повече. От срещите им Уеб бе запомнил, че при здрависване ръката на О’Банън беше мека и някак безжизнена. Иначе човекът се държеше възпитано, но въпреки това на два пъти още при размяната на дежурните любезности Уеб за малко не побегна от кабинета му. Вместо това той послушно седна в посоченото му кресло и се остави на милостта на специалиста.

— Ние ще съумеем да ти помогнем, Уеб. Само че това отнема време. Жалко, че се срещаме все при такива тежки обстоятелства, но при мен хората не идват от добро; такъв ми е бил късметът, знаеш.

На което Уеб промърмори нещо от рода на: много мило от ваша страна, и усети как го обзема дълбоко униние. О’Банън нямаше да може да му помогне; за това бе нужен магьосник.

В кабинета на О’Банън нямаше кушетка както по филмите. Имаше само едно кресло, по-скоро канапенце за двама, в което човек не можеше дори да се изтегне като хората. О’Банън му бе обяснил, че кушетката на психиатъра била „романтична художествена измислица“; на практика никой съвременен психотерапевт не ползвал кушетка.

Сядайки в креслото, Уеб се огледа наоколо. Кабинетът беше стерилно чист, с бели стени, мебели като в учреждение и много малко лични вещи. Той се почувства не по-комфортно от осъден на смърт, който чака да го поведат към стола. Двамата поговориха за това-онова явно за да може Уеб да се отпусне. На бюрото пред О’Банън имаше бележник и писалка, но през цялото време той не посегна към тях.

— Ще записвам по-нататък — обясни той в отговор на въпроса на Уеб. — Първо да си поговорим. — Въпреки мекия предразполагащ глас очите на О’Банън непрекъснато шареха насам-натам, избягвайки погледа на Уеб. Сеансът продължи около час, през което време Уеб не можеше да каже, че са постигнали кой знае какво. За това време той бе успял да научи за О’Банън повече, отколкото психиатърът за него. Така и не стигнаха до сърцевината на проблема, до онова, което тормозеше Уеб.

— Тези неща отнемат време, Уеб — повтори О’Банън, докато го изпращаше. — Ти страдаш — нормално е. Ще се оправиш, бъди спокоен. Но ще трябва да мине време. Рим не е построен за един ден.

Уеб много искаше да го запита точно за колко дни щяха да построят Рим в неговия случай, но каза единствено „довиждане“. След тази първа среща той си тръгна, твърдо решен никога повече да не стъпи при този шишкав мъник с безличния, стерилен кабинет. Но не след дълго се върна при него… След това в продължение на много сеанси двамата с О’Банън изреждаха проблемите на Уеб един по един, като психиатърът го караше да се пребори сам с тях. Не че Уеб бе успял да изтрие напълно от паметта си образа на онова малко момче, хладнокръвно застреляно пред очите му, докато той беше само на няколко метра от него, неспособен да направи каквото и да било, за да го спаси. Но кой ли нормален човек ще забрави такова нещо?

Веднъж О’Банън каза на Уеб, че той и други негови колеги психиатри работели дълги години за Бюрото и неведнъж помагали на оперативни агенти и административни служители, изпаднали в криза. Тогава Уеб много се изненада, защото той никога не бе чувал друг освен него да е потърсил психиатрична помощ. О’Банън го погледна по особен начин и заяви:

— Наистина, хората не обичат да говорят за тези неща, но това далеч не значи, че не искат да получат помощ, да бъдат излекувани. Разбира се, аз нямам право да цитирам имена, но те уверявам, че не си единственият ми пациент от ФБР. Слава богу, предразсъдъците се разпръсват. Онези, които продължават да си заравят главата в пясъка, са като бомба с часовников механизъм — рано или късно ще гръмнат.

Оттогава Уеб се чудеше дали и той самият не е такава бомба. Освен това се боеше, че ако сега разкаже на О’Банън какво му се бе случило, докторът просто ще му се изсмее. Той влезе в сградата и се отправи към асансьорите, като с всяка следваща крачка усещаше как краката му все повече натежават.