Последният жив

Докато мислите му блуждаеха надалеч, Уеб се сблъска с някаква жена, която идваше насреща му. Той й се извини и натисна бутона на асансьора. Когато кабинката пристигна, двамата се качиха заедно. Уеб натисна копчето за своя етаж и се отдръпна. Докато се изкачваха нагоре, той крадешком погледна към спътничката си. Беше средна на ръст, слабичка и много симпатична. Уеб определи възрастта й между трийсет и пет и четирийсет. Облечена беше в сив костюм с панталон, с извадена навън яка на бялата блузка. Вълнистата й черна коса беше късо подстригана, на ушите си имаше малки клипсове. Носеше плоско куфарче; дългите й пръсти стискаха здраво дръжката. Уеб беше професионалист, обучен да наблюдава и да запечатва и най-малките подробности, защото понякога от тях зависеше бъдещето му или липсата на такова.

Кабината спря на етажа на Уеб и той леко се изненада, когато жената също слезе. После се сети, че тя всъщност не бе и натиснала друг бутон. Толкова по въпроса за наблюдателността. Той я последва; очевидно отиваха Към един и същ кабинет. Тя се обърна и го погледна.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Говореше бавно, произнасяйки отчетливо всяка дума; в гласа й имаше нещо предразполагащо. Уеб забеляза колко необичайно сини бяха очите й. Големи, проницателни и леко печални. Погледът й го привличаше неудържимо.

— Идвам при доктор О’Банън.

— Имате ли насрочен час?

Тя сякаш изведнъж застана нащрек. Уеб си каза, че много жени стават подозрителни в присъствието на непознати мъже. Самият той бе виждал резултатите от подобни непредвидени срещи; не бяха нещо, което лесно се забравя.

— Да. В девет. В сряда сутринта. Като че ли съм подранил.

Тя го погледна съчувствено.

— Има такова нещо. Днес е вторник.

Уеб изруга полугласно и поклати глава.

— Явно представата ми за време съвсем се е объркала напоследък. Извинявайте за безпокойството. — Обърна се да си ходи, почти убеден, че никога повече няма да стъпи в тази сграда.

— Извинете, не се ли познаваме? — извика жената. Уеб бавно се извърна. — Моля за извинение — бързо добави тя. — Обикновено не съм толкова директна, но ми се струва, че съм ви виждала някъде.

— Ако работите тук, не е изключено. Идвал съм при О’Банън и преди.

— Не, нямам предвид тук. Мисля, че съм ви виждала по телевизията. — Изведнъж лицето й се проясни; бе си спомнила. — Вие не сте ли Уеб Лондон, агентът на ФБР?

Няколко мига той не знаеше какво да отговори. Жената не отделяше поглед от него, очаквайки потвърждение на догадката си.

— Е, не съм чак толкова смахнат, колкото ме изкараха — каза накрая той.

— Аз рядко вярвам на това, което чувам по телевизията, мистър Лондон.

Уеб погледна вратата зад гърба й.

— Тук ли работите?

— Да, това е моят кабинет.

— Значи и вие сте куку-доктор?

Тя протегна ръка.

— Психиатър, ако обичате. Казвам се Клеър Даниълс.

Двамата се здрависаха и после неловко запристъпяха от крак на крак. Накрая тя каза:

— Ще направя кафе. Мога ли да ви предложа една чаша?

— Не искам да ви досаждам.

Тя се обърна и отключи вратата. Уеб я последва. Двамата седнаха в малката приемна с чаши кафе в ръка. Уеб се огледа.

— Днес затворено ли е?

— Не, просто пациентите започват да идват след девет.

— Винаги съм се учудвал, че нямате секретарка.

— Какво да ви кажа, гледаме да не притесняваме хората. Много наши пациенти биха се почувствали неловко да споделят с непознат, че търсят психиатрична помощ. Ние си записваме часовете, когато трябва да дойде следващият пациент, и щом чуем звънеца, веднага отваряме. Имаме обща чакалня, но по правило гледаме пациентите ни да не се засичат един с друг. Това също ги притеснява.

— Все едно ги карате да играят на „Познай колко съм луд“.

Тя се усмихна.

— Нещо такова. Доктор О’Банън е психиатър с дългогодишен опит и много държи хората, които идват при нас за помощ, да се чувстват комфортно през цялото време. Последното нещо, което бихме допуснали, е нашите пациенти, които и без това страдат от всякакви неврози, да получат усложнения след сеансите си при нас.

— Значи двамата с О’Банън се познавате добре?

— Да. Навремето му бях асистентка, но неотдавна той реши да се отдели и сега имаме два самостоятелни кабинета, макар и с общи помещения. Струва ми се, че така е по-добре и за двама ни. Доктор О’Банън е много добър специалист. Ще ви помогне.

— Мислите ли? — попита Уеб без капка надежда.

— Аз съм изцяло в течение на случилото си. И като всички американци много съжалявам за гибелта на колегите ви.

Уеб мълчаливо отпи от кафето си. Клеър продължи:

— Ако мислите да го чакате, днес доктор О’Банън има лекции. Той преподава в университета „Джордж Вашингтон“. Така че няма да идва на работа.

— Няма значение. Грешката е моя. — Той се надигна от стола си. — Благодаря за кафето.

— Мистър Лондон, да му кажа ли, че сте идвали?

— Викат ми Уеб. Не, благодаря, не мисля да идвам в сряда.

Клеър също стана.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Той вдигна чашата си.

— Вече ме почерпихте с кафе. — Пое си дъх. Време беше да се измита. Вместо това запита: — Имате ли какво да правите през следващия час? — Казвайки това, Уеб сам се изуми от думите си.