Последният жив

— Канцеларска работа, нищо важно — отвърна Клеър с наведени очи, леко изчервена, сякаш той я бе поканил да бъде негова дама на абитуриентския бал, а тя, вместо да му откаже начаса, по някаква неведома причина бе решила да приеме поканата.

— Не бихте ли желали вместо това да разговаряте с мен?

— В професионален план? Не мисля, че е редно. Все пак вие сте пациент на доктор О’Банън.

— А в човешки план? — Уеб така и не разбра откъде дойдоха тези думи, сякаш в него имаше чужд човек, който говореше против волята му.

Тя се поколеба за момент и после му каза да изчака. Влезе в кабинета си и след няколко минути се върна.

— Опитах се да се свържа с доктор О’Банън в университета, но там не могат да го открият. Без да съгласувам с титуляра, не мога да ви приема. Разберете, Уеб, въпросът е много деликатен. Не е етично да се отнемат чужди пациенти.

Уеб решително седна на мястото си.

— Няма ли някакво благовидно оправдание?

Тя помисли малко и после каза:

— Предполагам, че ако титулярът отсъства, а вие сте в криза…

— Е, титулярът отсъства наистина, а пък аз съм в такава криза, че повече не би могло да бъде!

Уеб казваше самата истина. Имаше чувството, че отново е попаднал в оня вътрешен двор, че е неспособен да се движи, неспособен да предприеме каквото и да било, напълно безполезен. Ако тази жена откажеше да го приеме, той не бе сигурен дали ще събере сили да стане и да си тръгне. Само че тя го въведе в кабинета си и затвори вратата. Между стаята на Клеър Даниълс и тази на О’Банън нямаше нищо общо. Тук стените бяха боядисани в мек сив цвят, на прозорците вместо щори имаше завеси на цветчета; навсякъде висяха картини и снимки главно на хора — вероятно близки на Клеър. Висяха и дипломи, удостоверяващи внушителната професионална квалификация на д-р Клеър Даниълс: магистърски степени от Браун и Колумбийския университет, както и диплом на доктор по медицина от Станфорд. На една от масите се виждаше стъкленица с надпис: „Терапия в буркан“. По останалите масички имаше множество незапалени свещи, а в двата ъгъла на стаята — настолни лампи с абажури. По полиците и на пода бяха нахвърляни десетки плюшени играчки. До стената беше поставен кожен стол. Освен това — о, небеса! — Клеър Даниълс имаше и кушетка.

— Тук ли искате да седна? — посочи той с пръст кушетката, като отчаяно си придаваше невъзмутим вид. Изведнъж усети, че с мъка владее нервите си; мислено се наруга, че носеше пистолет.

— Ако не възразявате, предпочитам аз да бъда на кушетката.

Той се строполи на стола и я наблюдаваше, докато смени ниските си обувки с чехли, които държеше под кушетката. За момент зърна изящните й боси крака, но във вида им нямаше нищо сексуално; по-скоро му напомниха окървавените тела на бойците в двора — онова, което бе останало от екип „Чарли“. Клеър седна на кушетката, взе от страничната масичка писалка и бележник и свали капачката на писалката. Уеб си пое неколкократно дъх, като отчаяно се опитваше да свали пулса си под сто в минута.

— О’Банън не си водеше бележки по време на сеансите — каза той, докато се бореше с нервите си.

— Знам — кимна тя с лукава усмивка. — Моята памет обаче не е толкова добра. Съжалявам.

— Дори не попитах дали сте в списъка, одобрен от Бюрото.

— В списъка съм. Тъй или иначе, за днешния сеанс трябва да докладвам на прекия ви началник. Такива са изискванията на Бюрото.

— Но не и за съдържанието на разговора.

— Разбира се, че не. Просто, че сте идвали при мен. При нас в общи линии важат същите правила за конфиденциалност както при нормални взаимоотношения между пациент и психиатър.

— В общи линии?

— Е, има и някои различия. — Тя се усмихна приятелски. — Уеб, твоята професия не е като всички останали.

— Никога не съм знаел точно как стоят нещата.

— Ами например длъжна съм да информирам началниците ти, ако в течение на разговора се разкрие нещо, което би могло да представлява заплаха за теб или за трети лица.

— Сигурно така е по-справедливо.

— Мислиш ли? Според мен това дава на специалиста доста голяма свобода на интерпретация, защото там, където един чува само най-безобидни неща, друг долавя сигнал за опасност. Аз не съм убедена, че това правило е справедливо за пациента. За твое сведение досега никога не ми се е налагало да преценявам във вреда на пациента, а работя не само с ФБР, а също и с Агенцията за борба с наркотиците, и с други федерални агенции.

— Какво друго трябва да се докладва?

— В най-общи линии, ако пациентът взима наркотици или се подлага на конкретни видове лечение.

— Знам, че в Бюрото много си падат по тая част — каза Уеб. — Дори да вземаш най-обикновени успокоителни, дето се продават в аптеките, пак трябва да докладваш. Досадна работа. — Той се огледа. — Вашият кабинет е далеч по-уютен от този на О’Банън. Неговият прилича на операционна.