Посмъртен образ

— Нищо не крия от вас! Чувате ли? Нищо! Какво да крия? И без това всички поголовно знаят за моя позор. Всички знаят! Всички! Тази Вазнис е просто ненаситна отрепка. Не й стигаше унижението, което преживях преди пет години, когато тя ме лиши от ролята на Азучена. Та аз ходих при нея в дома й, плаках, умолявах я да се откаже от Азучена, да изиграе Леонора, както беше планирано от самото начало. Та нали всичко й обясних, всичко! И колко важно беше за мен да получа тази роля. И какво преживях, когато семейството ми загина! И колко мъчително ме лекуваха! Всичко, всичко й казах! А тя? Изслуша ме, нищо не отговори и направи каквото си беше решила. Само да знаехте какво ми струваше да надвия гордостта си и да отида да я моля — нея, тази сополанка, още студентка! А аз, заслужилата артистка, падах в краката й, унижавах се, плаках, молих. Нима може да се прости такова нещо? Тя заслужаваше смъртта си — това ще ви кажа. Който и да я е убил, трябва приживе да му се издигне паметник.

Зоя се тресеше цялата, пръскаше слюнки и Стасов се уплаши, че след миг тя ще припадне.

— Зоя Игнатиевна, успокойте се. — Той ласкаво хвана ръката й и леко я стисна. — Не се вълнувайте толкова. Разбирам: Алина много ви е обидила, но нали са минали толкова години, всички вече са забравили за тази история, време е и вие да я забравите. Хайде успокойте се, моля ви…

Той си тръгна от Семенцова с тягостно чувство, което винаги го спохождаше при вида на нещастни, наскърбени хора. Зоя не разпръсна съмненията му, но поне му даде отправна точка за по-нататъшната работа. Сега трябваше да провери разказа й, беше си записал адресите и имената на фризьорката, масажистката и всички останали, които тя бе споменала. Дай боже думите й да се потвърдят. Ако ли не…

Алина Вазнис десет години преди смъртта си

През тези години тя се примири. Той продължаваше да се появява, изникваше неочаквано на пътя й, когато наоколо бе тъмно и безлюдно. Алина гледаше да не излиза вечер сама, но все пак понякога й се налагаше да мине по тъмната и пуста улица — и тогава, сякаш я бе причаквал, той мигом изскачаше пред нея. Сега тя вече знаеше смисъла и значението на всичките тези думи, които й нашепваше, вперил поглед право в очите й. С едната ръка я държеше за ръката, с другата докосваше гъстата й кестенява коса, гладка като коприна. И говореше, говореше, говореше… Тя изпитваше страх и отвращение, но търпеше. И през ум не й минаваше да закрещи, да извика за помощ или поне да се опита да се изтръгне. Та нали той живееше някъде наблизо и тя не се съмняваше — веднага ще изпълни заканата си, която повтаряше винаги, преди да си тръгне.

Беше свикнала да смята себе си за омърсена. Още от деня, когато приятелката й от детската градина й каза, че е развалена и заразна. Тогава край Алина не се намери човек, който да й обясни, че тя няма никаква вина, че е също като останалите деца. Не се намери до нея и възрастен, който да отиде в милицията и да съобщи, че наблизо живее някакъв младеж, който закача децата. Тя носеше страха у себе си и в детската й душа растеше и укрепваше чувството за собствена вина и горчива самота.

След време успя да забележи, че в появяванията на страшния човек — за себе си тя го наричаше Лудия — има някаква периодичност. Във всеки случай той идваше при нея не по-често от веднъж на два-три месеца. Затова след всяка среща с него Алина въздъхваше по-свободно, знаеше: сега пет-шест седмици може да ходи по улиците спокойно, без да трепери и да се озърта. Минаваха около два месеца и тя започваше да чака. Дано е по-скоро, тъжно си мислеше, да го преживее, да го изтърпи, а после отново ще дойдат почти два месеца спокоен живот. Стигаше се дотам, че когато очакването на ужаса станеше непоносимо, тя нарочно излизаше от къщи вечер и сядаше в близката градинка. Това почти винаги даваше резултат. Лудия се появяваше някъде иззад гърба й, сядаше до нея и отвратително ухилен, заравяше ръка в дългата й копринена коса и започваше да нашепва обичайните си гадости — как щял да й свали гащичките, да я гали и опипва с пръсти… Тя се стараеше да не слуша, да мисли за нещо друго, например за училището, за уроците, за мащехата и за братята си. Алина знаеше: трябва вътрешно да замижи и да изтърпи. Затова пък после щяха да дойдат два месеца относително спокойствие. Или три ако има късмет.

На петнайсет години вече разбираше всеки негов жест, знаеше защо към края на своя тих, сладострастен разказ той отдръпваше ръка от косата й и я слагаше между краката си. Знаеше защо внезапно млъкваше насред думата, мълчеше две-три секунди, а после дълбоко и някак дрезгаво въздъхваше. Даваше си сметка какво става с този човек, седнал на пейката до нея, и не изпитваше нищо друго, освен ужас и отвращение. Но беше свикнала с ужаса, и с отвращението бе свикнала. И с чувството за вина. И със самотата.