Потрес

Колийн отвори уста да отговори, на лицето й бе изписана такава тревога, че Хана се зачуди дали пък не е прекалила. Точно в този момент от говорителите гръмна песента „Hot Stuff“. Трикси излезе пред курса, уви крака си около пилона, повдигна задничето си във въздуха и направи леко похотливо завъртане в стил „Цирк дьо солей“.

— Хайде, всички! — извика тя в микрофона си. — Да започнем с малко прикляквания!

Тя приклекна ниско с разкрачени крака. Класът я последва, поклащайки се в ритъма на музиката. Хана стрелна с поглед Колийн; приклякванията й бяха ниски, балансирани и перфектни. Колийн отвърна на погледа й и й се усмихна широко. „Справяш се страхотно!“, произнесе тя само с устни. Хана потисна желанието си да завърти очи. Как е възможно да е толкова противно позитивна през цялото време?

Трикси ги прекара през поредица от въртене на главата, повдигане на раменете и провокативни поклащания на хълбоците. След това опитаха серия от танцувални движения, които включваха подскачане около пилона като Джийн Кели в „Аз пея под дъжда“. Хана се справи чудесно; сърцето й биеше ускорено и на челото й се появиха съвсем ситни капчици пот.

Секси пот, естествено.

Когато Хана отново погледна през рамо, момчетата седяха на дюшеците в залата и зяпаха момичетата като изгладнели кучета. Въодушевена от присъствието им, тя вдигна ръка и я спусна зад гърба си, завъртайки задничето си към тях. Джеймс Фрийд видимо потрепери. Мейсън подсвирна. Колийн забеляза момчетата и изигра сексапилен танц. Момчетата се сбутаха одобрително.

Колийн намигна заговорнически на Хана.

— Не могат да ни се наситят, нали?

На Хана й се искаше да я шляпне. Наистина ли не осъзнаваше, че се състезаваха?

— Следващото упражнение е само за напредналите курсисти — обяви Трикси и от тонколоните се понесе страстна песен на Адел. Тя отиде до пилона, уви ръцете и краката си около него и се изкатери като маймунка. — Захващайте се за пилона с бедрата си, момичета!

Колийн продължи да се увива около пилона. Тя се хвана за него с едната си ръка, изви гърба си и увисна назад за миг. Момчетата заръкопляскаха.

Хана стисна зъби. Колко ли трудно би могло да е това движение? Тя се вкопчи в пилона и започна да се изкачва. Успя да се задържи за миг, но мускулите й не издържаха и тя започна да се плъзга към земята. Не спря да се спуска, докато задникът й не докосна пода. Отражението й в огледалото изглеждаше абсурдно.

— Добър опит, Хана — изчурулика Колийн. — Това движение е наистина трудно.

Хана изтупа задните си части и огледа останалите момичета в залата, които правеха любов с пилоните си. Внезапно те вече не й изглеждаха като стриптийзьорки, а просто като закръглени жени на средна възраст, които се правеха на шутове. Това бе възможно най-идиотският фитнес курс, на който се бе записвала.

Сигурно имаше много по-лесни начини да привлече вниманието на момчетата.

Тя отново се обърна към прозореца и погледна към тях. Когато се увери, че я гледат, небрежно подръпна надолу тясната си леопардова блузка, разкривайки презрамката на червения си дантелен сутиен.

Лицата на момчетата показаха, че са я видели. Ченетата им увиснаха. Джеймс се ухили. Мейсън се престори, че припада. Майк дори не се усмихна, но не сваляше очи от нея. Това й стигаше. Тя излезе от залата, полюлявайки бедра в ритъма на музиката.

— Няма ли да останеш? — извика Джеймс с разочарован глас.

— Трябва да оставя нещо и на въображението, нали? — отвърна закачливо Хана. И без да се обръща усещаше, че Майк продължава да я гледа. Освен това знаеше, че Колийн я следи в огледалото и сигурно се чувства объркана. Както и да е. Тя знаеше какво би казала тяхната Али, ако все още жива бе: в любовта и танците на пилони всичко е позволено.

12. Мъдри слова

Същата вечер Емили стоеше в коридора на „Света троица“, църквата, която посещаваше семейството й. По стените бяха забодени балони от оризова хартия, изписани с псалми и части от Библията. От единия край на коридора до другия беше опъната една дълга, златиста пътека. Въздухът миришеше на смесица от тамян, застояло кафе и каучуково лепило, а под вратата, свистейки, се промъкваше вятърът. Преди много години Али й беше казала, че свистящият вятър представлява стоновете на хората, погребани в гробището зад сградата. Понякога Емили наистина вярваше, че това е истина.

Вратата в дъното на коридора се отвори и навън надникна един застаряващ мъж. Това беше отец Флеминг, най-възрастният и мил свещеник в църквата. Той се усмихна.

— Емили! Влизай, влизай!

За миг Емили се поколеба дали да не се обърне и да хукне обратно към колата си. Може би това бе огромна грешка. Предишния ден, когато се бе прибрала у дома след тренировката по плуване, майка й я беше накарала да седне в кухнята и й беше казала, че двамата с баща й обмислят да отложат пътуването си до Тексас.

— Защо? — попита Емили. — От месеци планирате това пътуване!