Потрес

— Защото не приличаш на себе си — отвърна госпожа Фийлдс, докато сгъваше и разгъваше една салфетка. — Тревожа се за теб. Мислех си, че със спечелването на стипендията в Университета на Северна Каролина си поела по нов път и си оставила всичко зад гърба си. Но очевидно това още те тормози, нали?

Очите на Емили се наляха със сълзи. Разбира се, че й тежеше — нищо не се беше променило. И още по-зле, жената, която искаше да осинови бебето й, я беше открила. Ако А. не разкажеше на някого за бременността й, Гейл със сигурност щеше да го направи. И какво щеше да стане след това? Щеше ли Емили да има дом, в който да живее?

Дали родителите й щяха някога да й проговорят?

Тя зарови лице в ръцете си и промърмори, че всичко е толкова трудно. Госпожа Фийлдс я потупа по рамото.

— Всичко е наред, скъпа.

От което Емили се почувства още по-зле — тя не заслужаваше съчувствието на майка си.

— Имам една идея. — Госпожа Фийлдс взе слушалката на безжичния телефон. — Защо не поговориш с отец Флеминг?

Емили се намръщи при мисълта за свещеника. Беше го познавала през целия си живот. Пред него се изповяда за пръв път, когато беше на седем години, и той й каза да не се притеснява, че е нарекла Сет Кардиф морж в училищния двор. Но да му признае, че е правила предбрачен секс? Струваше й се толкова нередно.

Проблемът беше в това, че госпожа Фийлдс нямаше да приеме „не“ за отговор — всъщност тя вече беше уредила среща с отец Флеминг на следващия ден, без да пита Емили. Момичето се съгласи, най-вече за да успокои родителите си и да ги накара да отпътуват за Тексас, както бе планирано. Сутринта двамата бяха заминали за летището, макар госпожа Фийлдс да бе оставила астрономически списък с телефони за спешни случаи на масата в кухнята и бе уредила няколко съседи да наглеждат Емили, докато родителите й ги нямаше.

И ето сега тя беше тук и вървеше бавно към кабинета на отец Флеминг.

Преди да се усети, вече беше окачила палтото си на закачалката във форма на ръка с вдигнат палец, закована за вратата, и оглеждаше стаята. Декорът я изненада. От перваза на прозореца й се хилеше порцеланова глава на Кърли от „Тримата тъпаци“. Лицемерният свещеник от „Семейство Симпсън“ се цупеше до стойката на лампата. По рафтовете имаше много религиозни книги, но до тях бяха наредени загадките на Агата Кристи и трилърите на Том Кланси. На масата бяха поставени две малки ръчно изработени гватемалски успокояващи кукли.

Отец Флеминг я забеляза, че ги гледа.

— Трябва да ги слагаш под възглавницата, за да спиш спокойно.

— Знам, и аз имам няколко. — Емили не успя да скрие изненадата в гласа си. Тя не мислеше, че свещениците могат да бъдат суеверни. — Вършат ли ви работа?

— Всъщност не. А на теб?

Емили поклати глава. Беше си купила шест куклички от магазин в Холис малко след случилото се в Ямайка, с надеждата, че ще й помогнат да спи през нощта. Но тревожните мисли не я напускаха.

Отец Флеминг седна на коженото кресло зад бюрото си и скръсти ръце.

— И така. Какво мога да направя за теб, Емили?

Тя наведе очи и се загледа в обеления си зелен лак.

— Всъщност съм добре. Мама се притеснява, че съм стресирана. Не е кой знае какво.

Отец Флеминг кимна съчувствено.

— Ако искаш да говориш, аз съм готов да те изслушам. Каквото и да кажеш, то няма да напусне тази стая.

Емили повдигна вежди.

— И няма да кажете на мама… нищо?

— Разбира се.

Емили прокара връхчето на езика си по зъбите; внезапно почувства тайната си като гнойна рана в гърдите.

— Родих дете — изтърси тя. — През лятото. Никой от семейството ми не знае за това, освен сестра ми. — Произнасянето на тайната на глас бе достатъчно, за да я накара да се почувства като дявол.

Когато отново погледна към отец Флеминг, лицето му имаше все същото невъзмутимо изражение.

— И родителите ти нямат никаква представа?

Емили кимна.

— Скрих се в града през лятото, за да не разберат.

Отец Флеминг разхлаби яката си с пръст.

— А какво стана с бебето?

— Дадох го за осиновяване.

— Запозна ли се със семейството?

— Да. Много са мили. Всичко мина много леко. — Емили се загледа в кръста зад бюрото на отец Флеминг, с надеждата, че той няма да се откъсне от стената и да я прободе заради това, че е излъгала. Бебето й беше при семейство Бейкър, но нещата въобще не бяха минали леко.

След като Гейл се срещна с момичетата в кафенето, Емили не можеше да я изхвърли от мислите си. Семейство Бейкър изглеждаха страхотно, но Гейл също й беше предложила нещо страхотно. Ариа беше смъмрила Емили заради това, че бе обсебена от парите на Гейл, но тя не искаше детето й да израсне като нея, да слуша как майка му се тюхка за пари всяка Коледа, да пропусне екскурзията до Вашингтон, защото баща му е безработен, да продължи да се занимава със спорт, който вече не му е интересен, защото това е единственият му шанс да влезе в университет. Емили искаше да каже, че парите не значат нищо за нея, но тъй като винаги се налагаше да мисли за пари, то определено означаваха.