Потрес

Два дни по-късно, след като смяната й в ресторанта свърши, Емили се обади на Гейл и каза, че иска да поговорят повече. Уредиха си среща същата вечер в едно кафене до Темпъл. Малко преди осем вечерта, докато Емили минаваше напряко през малък парк, от тъмните храсти щръкна една ръка и я сграбчи за корема.

— Хедър — чу се нечий глас и Емили изпищя. Една фигура излезе на светло и Емили с изненада видя усмихнатото лице на Гейл.

— К-какво правиш тук? — рече задъхано тя. Гейл сви рамене.

— Вечерта е толкова приятна и реших, че ще е добре да се поразходим. Но някой се оказа твърде нервен — завърши тя със смях.

Емили трябваше още тогава да се обърне и да си тръгне, но вместо това си каза, че може би наистина е изнервена. Може би Гейл просто се шегуваше. Тя прие чаша безкофеиново кафе от Гейл и остана.

— Защо искаш моето бебе? — попита тя. — Защо не се обърнеш към Агенцията за осиновявания?

Гейл потупа пейката до себе си и Емили се настани до нея.

— В агенцията се чака твърде дълго — каза тя. — Освен това подозираме, че бъдещите майки няма да ни изберат заради онова, което се случи с дъщеря ми.

Емили повдигна вежди.

— А какво се случи с нея?

По лицето на Гейл премина разсеяно, смутено изражение. Лявата й ръка започна да мачка бедрото й.

— Моля те, позволи ни да вземем бебето ти. Ще ти платим петдесет хиляди долара.

Емили се сепна изненадано.

— Петдесет хиляди? — повтори тя. Така щеше да си плати всички години в университета. Нямаше да се налага да участва в състезания по плуване заради стипендията. Можеше да си вземе година почивка и да попътува по света. Или да даде всичките пари за благотворителност, за други бебета, които нямаше да имат подобен късмет.

— Може да измислим нещо — рече тихо тя.

Лицето на Гейл потрепна. Тя изписка тихо от радост и прегърна Емили.

— Няма да съжаляваш — рече тя.

След това скочи и започна забързано да обяснява, че трябва да се срещнат отново след няколко дни и след миг изчезна. Тъмнината я погълна. Разнесе се само смехът й, призрачен кикот, който отекна сред дърветата. Емили остана още няколко минути на пейката, наблюдаваше дългата, светеща линия автомобили по магистрала 76. Не изпита облекчение, както се бе надявала. Вместо това се чувстваше просто… странно. Какво беше направила току-що?

В църковната зала отекна самотен звук от органа. Отец Флеминг вдигна преспапието от бюрото си и отново го върна на мястото му.

— Не мога да си представя какъв товар е било за теб. Но ми се струва, че си постъпила правилно, като си дала детето на семейство, което наистина го желае.

— Аха. — Гърлото на Емили се сви, сигурен знак, че всеки момент ще заплаче.

— Сигурно ти е било трудно да се откажеш от нея — продължи отец Флеминг. — Но ти винаги ще бъдеш в сърцето й, а тя винаги ще бъде в твоето. Така, ами бащата?

Емили подскочи.

— Какво за него?

— Той знае ли за това?

— О, Боже, не. — Лицето на Емили помръкна. — Двамата скъсахме много преди… нали се сещате. Да забременея. — Тя се зачуди какво ли ще си помисли отецът, ако узнаеше, че бащата е Айзък, един от членовете на паството му. Групата на Айзък бе свирила на няколко църковни сбирки.

Отец Флеминг скръсти ръце.

— Не смяташ ли, че заслужава да научи?

— Не. В никакъв случай. — Емили яростно разклати глава. — Ще ме намрази завинаги.

— Няма как да знаеш. — Той взе химикала си и щракна няколко пъти с него. — А и дори да ти се ядоса, ще се почувстваш по-добре, че си казала истината.

Двамата поговориха още известно време за това как Емили е издържала бременността си, как е преминало възстановяването й и какви са плановете й за университета. Когато органистът се впусна в една дълга, монотонна вариация на Канон в ре мажор, айфонът на отец Флеминг иззвъня. Той й се усмихна мило.

— Боя се, че ще трябва да те оставя, Емили. Имам среща с църковния борд след десетина минути. Смяташ ли, че ще се оправиш?

Емили сви рамене.

— Сигурно.

Той се изправи, потупа я по рамото и я поведе към изхода. Когато стигнаха до средата на коридора, той се обърна към нея и я погледна.

— Не е нужно да ти казвам, че всичко, което сподели, ще си остане между нас — рече тихо той. — И все пак съм сигурен, че ще постъпиш както е редно.

Емили кимна мълчаливо, питаше се кое ли е редното нещо. Отново се замисли за Айзък. На срещата на господин Мерин той се бе държал много мило. Може би отец Флеминг беше прав. Може би трябваше да му каже. Все пак бебето беше и негово.

С разтуптяно сърце Емили извади телефона си и написа есемес на Айзък.

Трябва да поговорим за нещо. Можем ли да се срещнем утре?

И преди да успее да размисли, натисна бутона за изпращане.

13. Зън, зън, обажда се истинската Али

Няколко часа по-късно Ариа седеше в кухнята на Байрън и Мередит, а на масата пред нея лежеше лаптопът й. На екрана се появи прозорче със съобщение от Емили. „Нещо ново?“