Потрес

— Мисля, че джелатото е страхотна идея — каза тя на господин Кан.

— Чудесно. — Господин Кан вече се беше изкачил до средата на стълбището. — Отивам да взема.

— Обаче времето е ужасно. — Госпожа Кан погледна през вратата към верандата към проливния дъжд, който се сипеше навън. — Въобще не ми се иска да караш чак до Ярмът.

— Нямам нищо против — извика господин Кан през рамо. — Дайте ми поръчките си.

Ноъл, Ариа, Ерик и госпожа Кан последваха господин Кан на горния етаж и го изчакаха да намери менюто в една кожена папка, която държеше в чекмеджето на бюрото си. След това си избраха сладолед, а господин Кан се обади по телефона, за да даде поръчката. Докато си обличаше дъждобрана, госпожа Кан го докосна по ръката.

— Искаш ли да дойда с теб?

Господин Кан я целуна леко по устните.

— Няма смисъл и двамата да станем вир-вода. Няма да се бавя.

Той затвори входната врата и двигателят на колата му изръмжа. Госпожа Кан и Ерик се изнесоха в хола, а Ноъл отиде до тоалетна, оставяйки Ариа съвсем сама в огромната кухня. Внезапно голямата къща утихна; единственият звук бе трополенето на дъжда по покрива. Внезапно навън прогърмя и светлината угасна. Ариа изпищя.

— Ноъл? — извика тя, придвижвайки се опипом покрай стените.

Някъде в далечината някой — може би Наоми, — се изкиска. Разнесе се нов гръм, който разтресе тенджерите и тиганите, които висяха над плота. Светкавица освети стаята. Ариа бе убедена, че за части от секундата бе зърнала две очи да се взират в нея през прозореца към задния двор. Тя отново изпищя.

В този миг лампите светнаха отново. Хладилникът спокойно забръмча, стаята се обля в мека жълтеникава светлина, а очите зад прозореца бяха изчезнали. Когато Ариа погледна надолу, видя, че телефонът, който лежеше в джоба й, примигва. Тя го извади и преглътна тежко.

„Имате ново съобщение от непознат номер.“

Натисна бутона за четене, ужасена от онова, което може би ще види.

На екрана се появи снимка на русокоса жена, която си слагаше червило на предната седалка в кола. Жената носеше синя риза и скъп златен часовник — същия, какъвто носеше господин Кан по време на играта на билярд. И с неговите издайнически гъсти вежди и тънки устни, всеки щеше да го разпознае. Часовникът на таблото показваше 1:35 — снимката бе направена преди три минути. Високият железен орел върху пощенската кутия в ъгъла на снимката всъщност се намираше до входния портал на семейство Кан. Беше си сложил перуката още преди да излезе от двора.

Ариа изтича до прозореца, убедена, че е видяла някой да наднича откъм алеята, но там нямаше никой. Челото й бе покрито с пот. Не.

— Ариа? — извика Ноъл откъм коридора. — Добре ли си?

Ариа пусна пердето и се обърна. Ноъл се приближаваше към нея. Тя потърси бутона за изтриване на телефона си, защото не искаше той да види снимката, но вместо това натисна дясната стрелка и на екрана се появи съобщението, което придружаваше снимката. Докато го четеше, сърцето на Ариа замря.

Тайните са такава досада. Скъсай с любимото си гадже или всички ще видят тази снимка.

А.

18. Домът на нейните мечти

— Добре дошли на огледа! — каза жизнерадостната посредничка, докато придружаваше Емили и Ариа през отворената врата на № 204 на „Шип лейн“. Тя тикна по една визитна картичка в ръцете им. — Казвам се Сандра. Заповядайте, огледайте навсякъде!

Емили погледна картичката от другата страна. „Позволете ми да намеря дома на вашите мечти“, гласеше мотото на Сандра.

— Всъщност се чудех… — започна тя, но Сандра вече се беше залепила за новата двойка, която бе пристигнала след тях.

Емили изтръска чадъра си и свали качулката на дъждобрана. После влезе във фоайето на къщата, която бе завладяла мислите й през последните седем месеца. Тя беше празна и само няколко неща напомняха за семейство Бейкър. Въздухът ухаеше на свещи и препарат за почистване. Стените бяха боядисани в приятно синьо, а в отворения гардероб се виждаше синята найлонова обвивка на „Филаделфия сентинъл“. По златистия дървен под личаха драскотини от кучешки нокти, а някой бе оставил едно плетено Божие око да виси над вратата.

Емили погледна към медната ивица, която разделяше покрития с теракотени плочки под на фоайето от паркета на дневната; боеше се да влезе по-навътре. Наистина ли беше готова да види това място?

Ариа се обърна към Емили; сякаш усещаше колебанието й.

— Добре ли си?

— Аха — рече замаяно Емили. — Благодаря ти, че дойде с мен.

— Няма проблем. — Безпокойство изкриви чертите на Ариа, но когато забеляза погледа на Емили, тя бързо й се усмихна.

— А ти добре ли си? — попита Емили.

Устните на Ариа потрепнаха.

— Не искам да те натоварвам допълнително. И без това ти се струпа много на главата.

Емили завъртя очи.

— Стига де. Какво има?

След миг колебание Ариа се наведе към нея и перата на обиците й погалиха бузата на Емили.

— Добре тогава. Преди около час получих съобщение от А.

Емили зяпна.

— Какво ти пише?

Ариа сви начервените си устни.