Потрес

Гейл стоеше във фоайето с гръб към Емили и говореше по телефона.

— Да, истина е — казваше тя. — Ще имам бебе. Знам, знам, почти не съм наддала, но сигурно съм от малцината късметлийки.

Емили едва не се спъна. Що за луда жена би се престорила, че е бременна, когато не е? Дали не смяташе да представи бебето на Емили за свое? Тя усети неприятен вкус в устата си. Семейство Бейкър бяха казали на Емили, че детето ще узнае, че е било осиновено. Дори щяха да му разкажат за Емили. За какво ли още щеше да излъже Гейл?

Тя изтича до колата си, даде газ и бързо излетя от алеята. Беше твърде разстроена и дори не остави съобщение на Дерик. В онзи момент всичко й беше кристално ясно. Гейл в никакъв случай нямаше да получи бебето й. Парите нямаха никакво значение. Привилегированият живот, който щеше да води под грижите на Гейл, нямаше никакво значение. Така че на следващия ден тя й се обади и й каза, че лекарят е преместил с два дни по-късно датата за секциото. После звънна на Ариа, Хана и Спенсър и ги помоли за помощ.

— Емили? — повика я Ариа. — Ем, ела да видиш това!

Емили я намери в малка спалня малко по-нататък по коридора.

— Погледни! — каза Ариа, разпервайки ръце.

Емили се завъртя. Стените бяха нашарени със зелена и жълта боя. На стената в дъното имаше стенопис на цирков влак, а от прозорчетата на вагоните надничаха лъв, тигър, слон и маймуна. Над стенописа имаше ваденка с надпис Вайълет, а над буквата Т бе разцъфнало цветенце.

— Това е била стаята й — прошепна Ариа.

Очите на Емили се напълниха със сълзи. Тя си спомни как семейство Бейкър разказваха, че са боядисали спалнята на бебето в неутрални цветове, оставяйки място за името — момичешко или момчешко. Не бяха казали обаче какви имена са избрали, и казаха, че искат първо да видят бебето, преди да вземат окончателното си решение.

Според нея Вайълет бе просто перфектното име.

— Толкова е красиво — прошепна Емили, приближи се до мъничкия перваз за сядане до прозореца и се отпусна на възглавничката. Все още се забелязваха отпечатъците от детското кошче. Когато семейство Бейкър бяха намерили бебето на прага дали го бяха донесли направо тук?

Не, реши Емили. Едва ли още в първата нощ. Сигурно бяха задържали момиченцето при тях до сутринта, смаяни, че тя вече е тяхна. И уплашени. Сигурно още същата нощ са започнали да правят планове за преместване, за да избегнат любопитни въпроси и да са сигурни, че никой няма да им отнеме бебето.

Внезапно Емили почувства увереност: семейство Бейкър бяха направили всичко възможно за детето. Бяха променили живота си само за да се убедят, че ще остане с тях. Щастието й означаваше повече от приятелите, от дома им. Това струваше повече от всички пари на света. Тя беше постъпила правилно, когато беше оставила дъщеря си — Вайълет — при тях.

— Хей — рече Ариа с успокояващ глас, забелязвайки мокрото от сълзи лице на Емили. Тя обгърна раменете й с ръце и здраво я притисна към себе си. Емили също я прегърна и двете останаха така няколко минути. Изпълваха я едновременно щастие и тъга. Радваше се, че бебето е намерило толкова любящ дом, но я дразнеше това, че все пак не знаеше къде се бяха преместили Бейкърови.

Емили се отдръпна от Ариа и заслиза по стъпалата към посредничката, внезапно намерила своята мисия. Сандра беше в кухнята и подреждаше някакви документи в една папка.

— Извинете — повика я Емили. Сандра се обърна с изкуствена усмивка на лицето. — Семейството, което живееше преди тук… Знаете ли какво се е случило с тях?

— Доколкото си спомням, напуснаха къщата в началото на септември. — Сандра прегледа документите в папката, която съдържаше информация за къщата. — Казват се Чарлз и Лили Бейкър.

— Знаете ли новия им адрес? — попита Емили.

Сандра поклати глава.

— Вие ли ми пращахте имейли за това?

— Имейли ли? — Емили повдигна изненадано вежди. — Не…

Сандра извади блекбърито си и порови в него.

— Странно. Получих имейл, в който ми задаваха същия въпрос. Някой друг също желае да научи къде са се преместили семейство Бейкър.

Ариа, която също пристигна в кухнята, се закашля.

— Помните ли кой ви е изпратил имейла?

Сандра погледна към екрана на блекбърито.

— Кълна се, че беше тук, но може би съм го изтрила. Със сигурност беше женско име. Дали пък не започваше с Г.?

— Гейл Ригс? — изтърси Ариа.

Лицето на Сандра грейна.

— Да, мисля, че беше точно това. Познавате ли я?

Емили и Ариа се спогледаха уплашено. Емили никога не беше казвала на Гейл на кого е смятала да даде бебето. Агенцията по осиновяванията никога нямаше да издаде тази информация. Ами ако по някакъв начин беше успяла да научи имената на осиновителите? Ами ако А. й беше казал?

Ами ако… — сърцето на Емили заби ускорено — Гейл се опитваше да намери бебето?

Внезапно от чантата на Ариа се разнесе едно пинг. Тя я отвори и погледна към телефона си.

— Хана пише, че се опитва да се свърже с теб, Ем.

Емили бръкна в джоба си за телефона и погледна към тъмния му екран.

— Батерията се е изтощила.

Ариа продължаваше да гледа екрана. После натисна един бутон и ахна.