Потрес

— Пуснаха ме с предупреждение. — Спенсър заби поглед в чантата си. Нямаше нужда да влиза в подробности за историята с Келси. — Направо откачих. Но се заклевам, че не съм те издавала. Моля те, дай ми още един шанс.

Харпър си отбеляза с разделителя докъде е стигнала и затвори книгата. После дълго време гледа Спенсър, сякаш се опитваше да прочете мислите й.

— Знаеш ли, наистина искам да те харесам, Спенсър — рече тя. — Ако искаш да ми се реваншираш, утре има официален обяд на „Айви“, на който можеш да дойдеш. Но има една уловка: трябва да си донесеш ястие.

Спенсър примигна.

— Трябва да сготвя нещо? Къде да намеря кухня?

— Сама трябва да го измислиш. — Харпър пъхна книгата в чантата си и се изправи. — Всеки трябва да донесе ястие. Това е потлък4.

— Добре — кимна Спенсър. — Ще измисля нещо.

Устните на Харпър бавно се разтегнаха в усмивка.

— Ще се видим утре в „Айви хаус“ точно в дванайсет на обяд. Чао! — Тя тръгна по тротоара, полюлявайки хълбоците си, чантата й отскачаше от дупето й. Спенсър озадачено пристъпи от крак на крак. Потлък? Наистина ли? Това й звучеше като нещо, което би организирала баба Хейстингс за Женската лига, на която някога беше председател. Дори терминът потлък й звучеше като нещо от петдесетте, сбиращо в себе си образите на пъстроцветни дрехи, салати с макарони и купички с желе.

Думата отново прокънтя в главата й. Потлък. Харпър й беше намигнала така, сякаш бе имала и нещо друго предвид. В ума й нещо прищрака и Спенсър се изсмя на глас. Харпър го беше казала буквално. Тя очакваше от нея да забърка марихуана5 в ястието. Това бе шансът на Спенсър да докаже, че не е доносничка.

Часовникът в кулата удари кръгъл час и гълъбите на тротоара се разлетяха на всички страни. Спенсър седна на пейката и се замисли.

Макар мисълта отново да си купува наркотици да не й харесваше, тя отчаяно искаше да си върне благоразположението на Харпър — и шансовете да бъде приета в „Айви“. Само че как да се сдобие с трева? Не познаваше никого тук, освен хората от купона, а те сигурно нямаше да поискат да й помогнат.

Внезапно я осени гениална мисъл. Рифър. Той живееше в Принстън, нали? Спенсър порови в чантата си, търсейки късчето хартия, което й беше дал на официалната вечеря. За щастие го беше пъхнала в страничното джобче. „Какво странно, дълго пътешествие“, пишеше на него.

„Как позна“, помисли си тя. После затаи дъх, сякаш се канеше да влезе в неприятно миришеща стая, и набра номера му с надеждата, че не прави огромна грешка.

— Знаех си, че ще се обадиш — каза Рифър, отваряйки вратата на голямата къща в колониален стил, която се намираше в квартала на няколко мили от университетския кампус. Той беше облечен в провиснала тениска на Боб Марли, торбести дънки с кръпка на лист марихуана на коляното и същите конопени кецове, с които бе дошъл на официалната вечеря. На главата му имаше една от онези ужасни, боядисани в ярки цветове ямайски шапки, които всеки наркоман като че ли обичаше да носи, но поне си беше обръснал катинарчето. Без брада изглеждаше милион пъти по-добре — не че беше сладък или нещо такова.

— Благодаря ти, че се съгласи да се видим — рече твърдо Спенсър, подръпвайки жилетката си.

— Mi casa es su casa6. — Когато я въвеждаше вътре, лигите му буквално течаха.

Звукът от токчетата й отекна във фоайето. Всекидневната беше дълга и тясна, с бежов килим и кожени диван и столове. По рафтовете бяха подредени томовете на „Световна книжна енциклопедия“ от осемдесетте, а в ъгъла бе опряна позлатена арфа. До всекидневната се намираше кухнята, която имаше цветни, психеделични тапети и буркан със сладки във формата на ухилен бухал. Спенсър се зачуди дали Рифър се върти тук, когато е надрусан.

Тя подуши въздуха. За нейна изненада къщата не миришеше на трева, а на канелени свещи и ментова вода за уста. Ами ако Рифър не пушеше у дома? Или още по-зле, ако беше от онези, които само се преструваха на друсани, а всъщност се страхуваха от дрогата?

— И така, какво мога да направя за теб? — попита Рифър.

Внезапно изпълнена с неувереност, Спенсър подпря ръце на хълбоците си. Предишното лято си беше купувала наркотици, но това включваше тайни пароли и срещи в задните улички. Съмняваше се, че марихуаната се получава по същия начин, затова просто реши да е откровена и пряма:

— Чудех се дали мога да купя малко марихуана от теб.

Очите на Рифър грейнаха.

— Знаех си! Знаех си, че пушиш! Веднага получаваш! Дори можем да попушим заедно, ако искаш!

Е, това беше отговорът на всичките й въпроси.

— Благодаря — отвърна Спенсър, изпълнена е облекчение. — Но не е за мен, а за потлъка, който организира клуб „Айви“. С две думи, искат всеки да донесе ястие, в което е забъркана марихуана. Затова ми трябва малко трева… и рецепта. Много е важно за мен.

Рифър вдигна изненадано вежди.

— Това има ли нещо общо с мацката, която накисна на купона снощи?

Спенсър се напрегна.

— Не съм я накиснала! Но е заради това, да. Харпър има голямо влияние в „Айви“, а аз искам да ме приемат.

Рифър дръпна една струна на арфата.