Потрес

— „Айви“ организира купони с трева? Не знаех, че са толкова готини.

„Ти пък какво ли знаеш?“, помисли си Спенсър раздразнено.

— Е, имаш ли трева за мен, или не?

— Разбира се. Насам.

Той тръгна по стълбите към втория етаж. Двамата минаха покрай малка баня с морска тематика и спалня за гости, в която имаше няколко фитнес уреда, и накрая влязоха в спалнята на Рифър. Тя беше светла и просторна, с двойно легло, бели рафтове и бели диван и кресло „Чарлс Еймс“. Спенсър очакваше да види смрадлива бърлога със странни плакати по стените, но спалнята й приличаше повече на стая от бутиков хотел в Ню Йорк. Е, сигурно не я беше обзавеждал той.

— Значи искаш да те приемат в „Айви“, а? — Рифър отиде до шкафа в дъното на стаята.

Спенсър изсумтя.

— Ами, да. Нима не го искат всички?

Рифър сви рамене.

— Не. Малко е претенциозен за моя вкус.

— Клуб, който организира потлък с трева ти се струва претенциозен?

— Не си падам много по клубовете. — Рифър постави думата клубове във въздушни кавички. — Не обичам да ме поставят в категории, разбираш ли? Толкова е потискащо.

Спенсър избухна в смях.

— Това не е ли „Присмял се хърбел на щърбел“?

Рифър я погледна безизразно и се облегна на бюрото.

— Имам предвид, самият ти не се ли вписваш в определена категория? — Спенсър подчерта с жест стила на Рифър. — Какво ще кажеш за растафарианския си външен вид?

Устните на Рифър се разтегнаха в лека усмивка.

— Откъде знаеш, че не съм нещо повече от това? Не трябва да съдиш за книгата по корицата. — След тези думи той се обърна към шкафа. — А защо толкова напираш да влезеш в „Айви“? Не ми приличаш на момиче, което среща проблеми в намирането на приятели.

Спенсър настръхна.

— Ами, защото приемането в някой от гурме клубовете е голяма чест.

— Нима? Кой го казва?

Спенсър сбърчи нос. На коя планета живееше тоя тип?

— Виж какво, може ли просто да видя тревата?

— Разбира се. — Рифър отвори вратичките на шкафа и отстъпи встрани.

Вътре имаше голяма, прозрачна пластмасова кутия с поне трийсет чекмеджета. Всяко едно носеше етикет с надпис, като „Северно сияние“ или „Мощен скунк“. Вътре се виждаха малки, сивкаво зеленикави туфички, които приличаха на кръстоска между снопче мъх и расти.

— Леле — прошепна Спенсър. Тя си мислеше, че Рифър ще крие дрогата под леглото, напъхана в някой мръсен чорап или увита в снопче социалистически вестници. Кутията беше идеално чиста и във всяко чекмедже имаше еднакво количество марихуана, като че ли грижливо претеглено с електронна везна. В чекмеджетата отляво се намираха сортовете Американо и Буда. Най-вдясно, на дъното, беше чекмеджето е надпис „Юмболд“ — Спенсър предположи, че няма сорт марихуана, който да започва с Я. Всичко бе подредено в азбучен ред. Спенсър се усмихна вътрешно. Ако беше пристрастена към марихуаната, тя сигурно също щеше да си подреди дрогата така.

— Всичко ли е твое? — попита тя.

— Аха. — Рифър изглеждаше горд от себе си. — Повечето видове създадох чрез хибридизация и генетична технология. Освен това е абсолютно органична.

— Ти дилър ли си? — Внезапно я полазиха нервни тръпки. Безопасно ли беше да остава тук?

Рифър поклати глава.

— Не, по-скоро съм колекционер. Не продавам — освен на готини мацки като теб.

Спенсър наведе очи. Какво ли виждаше в нея Рифър? Негов тип по-скоро би било някое покрито с пиърсинг момиче, което си пада по готик фестивалите.

Рифър отвори едно от чекмеджетата и подбра зеленикава туфичка.

— Този стаф е адски мек и много ароматен. Помириши.

Спенсър отстъпи назад.

— Не е като да ми предлагаш вино.

Рифър я изгледа снизходително.

— В някои култури разпознаването на отделните, сортове марихуана се счита за много по-изтънчено от чувствителното небце за вино.

— Предполагам, че ти си експерт. — Спенсър поднесе туфичката към носа си и вдъхна. — Уф. — Тя извърна глава настрани, стресната от познатата силна миризма. — Мирише на угарка.

— Аматьорка — изкиска се Рифър. — Продължавай да душиш. Не е само това. Тайната се скрие отдолу.

Спенсър го изгледа предпазливо, но после сви рамене и подуши отново. След като преодоля застоялата миризма на трева, тя започна да усеща мириса под нея. Нещо почти… ароматно. Тя вдигна глава, изненадана.

— Портокалови кори?

— Точно така. — Рифър се усмихна. — Това е хибрид от два различни сорта, който има изключителни плодови характеристики. Сам го създадох. — Той се обърна и измъкна друга туфичка, която размаха под носа на Спенсър. — Ами този?

Спенсър затвори очи и вдъхна.

— Шоколад? — рече тя след миг.

Рифър кимна.

— Нарича се „Шоколадов чукан“. Имаш наистина добро обоняние.

— Ех, ако имаше кариера в душенето на трева — пошегува се Спенсър, но дълбоко в себе си не можеше да не се почувства поласкана. Харесваше й да й казват, че е добра в нещо.

Тя се усмихна на Рифър и той й се усмихна в отговор. За миг й се стори много сладък. Очите му имаха такъв обезоръжаващ златист цвят. Ако само се отървеше от тези глупави дрехи, щеше да е страхотен.

Стресната от мислите си, Спенсър побърза да възстанови сериозното си изражение. Очевидно бе започнала да се омайва от изпаренията на тревата.