Потрес

На всичкото отгоре Майк извърна глава и забеляза Хана зад колоната. Тя извърна поглед, но Колийн също я видя и радостно изписка.

— Цунк-цунк! — рече възторжено тя, изтича до нея и я разцелува по двете бузи, преди Хана да успее да я спре. — Това е наистина невероятно. Благодаря ти много, че ме покани!

Хана изсумтя.

— Не съм те канила — отвърна тя и думите опариха гърлото й като жлъчка.

Лицето на Колийн повехна. Майк изгледа изпепеляващо Хана, после сви рамене и се оттегли при група момчета от футболния отбор, които несъмнено бяха долели в джинджифиловата си бира водка от нечия манерка.

Колийн изпрати Майк с поглед, после се обърна към Хана. Очите й леко се разшириха.

— Ъ-ъ-ъ… Хана? — Тя се наведе напред. — Имаш нещо залепено за обувката.

Хана рязко наведе глава. Към токчето й се беше залепила лента тоалетна хартия. Тялото й пламна. Откога ли беше там? В този вид ли беше поздравила кмета на Роузууд? Майк беше ли я видял?

Хана се наведе и махна противно мократа хартия от обувката си. Когато отново се изправи, Колийн беше отишла при Майк и приятелите му. Това я вбеси още повече.

Докато залата се пълнеше с народ и шумът се увеличаваше, Хана се шмугна в един страничен коридор и извади телефона си. После отново изгледа рекламата, подсмивайки се при вида на спеченото лице на Колийн. „Безценно.“ След това копира връзката, прикрепи я към ново съобщение, избра адресите на всички от „Роузууд дей“ като получатели. След това пръстът й застина в очакване върху бутона за изпращане. Тя погледна към залата, в която групата вече гласеше инструментите си. Колийн и Майк седяха до масата заедно с приятелите му от отбора по лакрос. Той беше потънал в разговор с вратаря, когото Хана винаги наричаше Франкенщайн заради квадратната му глава. Колийн седеше до него, отпиваше от газираната си вода и изглеждаше леко объркана. „Идеалната малка актриса не знае как да общува — помисли си със задоволство Хана. — Очевидно внезапната популярност се е оказала малко по-трудна от очакваното, а?“

Внезапно смутеното изражение на Колийн извика един стар спомен. Хана видя себе си и Мона да седят на най-добрата маса в кафенето. Към тях се приближи Колийн и попита дали може да седне при тях.

— Не сядаме с момичета, които носят хобитски обувки — отвърна Мона, сочейки обувките с квадратни носове на краката на Колийн. А Хана добави:

— Това е кръговратът на живота — защото до осми клас Колийн си носеше обяд в кутия с картинка на „Цар лъв“.

За части от секундата обидата си пролича на лицето й, но след това тя сви рамене и пропя:

— Ами добре. Приятен обяд, мацки!

Когато се отдалечи, Мона и Хана избухнаха в смях.

Работата бе там, че не много отдавна, докато беше в кликата на Али, Хана се беше присмивала и на Мона. А преди това Истинската Али се беше присмивала на Хана за това как от рулцата й капела мазнина по дънките. За това как не можела да прави акробатично колело по физическо. Хана си спомни колко унизена и засрамена се беше чувствала тогава. И въпреки това, когато дойде нейният ред да носи короната на Кралицата, тя започна да се подиграва на хората с такава лекота, сякаш никога не е била от другата страна.

Популярността бе превърнала Али, Мона и Хана в безмилостни кучки. Но по никакъв начин не беше променила Колийн — макар да ходеше с Майк, тя си оставаше същото момиче като преди. А Хана беше измъчвана от най-ужасната популярна кучка от всички — А.

Наистина ли искаше да причини нещо такова на някой друг?

Телефонът й внезапно изпиука пронизително в тихия коридор. На екрана се появи иконката за нов есемес. Хана се намръщи, затвори приложението за съобщение, което се канеше да пише, и отвори другото. Подателят представляваше объркана поредица от букви и цифри.

Хайде, Хана. Пращай клипа. Знам, че го искаш.

Стомахът на Хана се сви като опарен. Искаше ли го наистина? Майк й липсваше болезнено. Искаше тя да е с него тук, а не Колийн, да ходят заедно на кино и да играят часове наред на „Гран Туризмо“, както преди. Но как щеше да се примири със себе си, ако единственият начин да го постигне, бе да разпрати на всички клипа? Това й напомни за начина, по който се чувстваше, когато носеше обувки или гривна, задигнати от някой магазин; усещането да носи „Тифани“ на китката си бе страхотно, но дълбоко в себе си тя се чувстваше омърсена. Колийн може и да я дразнеше, но не бе направила нищо, за да заслужи свой собствен А.

Хана се върна на съобщението с връзката към клипа, пое си дълбоко дъх и натисна „Изтрий“. Почувства се пречистена. Почти… добра. Сякаш беше победила А. в собствената му игра.

От единия ъгъл на залата се разнесе писклив кикот и тя рязко се обърна. Зад нея отекнаха стъпки. Наоми Циглър и Райли Улфи се приближиха спокойно до нея с телефоните си в ръце.

— Този път надмина себе си, Хана — изкиска се Наоми.

— Много добре — додаде Райли, прибирайки кичур червена коса зад ухото си.

— За какво говорите? — сопна им се Хана.

— Този клип. — Наоми размаха телефона си напред-назад. — Безценен е.