Потрес

Ноъл я изгледа така, сякаш беше откачила. Изминаха няколко дълги, напрегнати секунди. Той сви рамене, помогна й да прибере кашона в багажника на колата, а след това тръгна към къщата. В същото време предната врата се открехна. Господин Кан беше влязъл в къщата през задната врата и сега стоеше на верандата, облечен с рокля и начервен.

Той зяпна първо Ноъл, после Ариа. Кръвта се отдръпна от лицето му.

— Т-татко — заекна Ноъл.

— А! — произнесе той с дрезгав глас. — Мислех, че съм сам вкъщи. — Господин Кан се завъртя кръгом и влезе в къщата.

Ариа притисна длани към лицето си. За нейна изненада Ноъл не издаде и звук. Бито ахна, нито се разкрещя, нищо. Тя погледна към него през пръсти. Вместо да гледа към входната врата, пред която току-що беше влязъл господин Кан, той гледаше нея.

— Ти ми препречи пътя — рече той. — Искала си да ми попречиш да видя баща ми, нали?

Ариа се размърда смутено.

— Ами, да.

Ноъл не отместваше поглед от нея. Очите му се разшириха.

— Знаела си, нали? Отпреди, имам предвид. Знаела си, че баща ми се облича… така. И мислеше, че аз не знам. Пазела си го в тайна от мен.

Ариа усети как бузите й пламват.

— Не е точно така! — проплака тя. След това отстъпи назад. — Чакай малко. Ти знаеш?

— Ами, да. От години. — Очите на Ноъл проблеснаха. — А ти откога знаеш?

Брадичката на Ариа потрепери.

— Само от няколко дни. Видях баща ти в един магазин миналата седмица. Страхувах се да ти кажа.

— И вместо това реши да скъсаш с мен? — Ноъл сви устни и очите му проблеснаха диво. — Или има някаква друга загадъчна причина да го направиш?

— Разбира се, че няма! — възрази Ариа. — Моля те, успокой се! Можем да поговорим за това, нали?

Внезапно гърдите й се изпълниха с надежда. Може би имаше начин нещата да се оправят. Щом Ноъл знаеше за баща си, щом това не беше някаква голяма, разрушителна тайна, значи А. нямаше нищо срещу нея. Това беше просто блъф.

— Промених намерението си. Бях объркана. Искам да сме заедно.

Ноъл се изсмя зловещо, както Ариа не го беше чувала досега.

— Изпусна влака. Знаех си, че нещо те тормози, Ариа. Милион пъти те попитах и ти ми каза, че всичко е наред. Само преди няколко дни те помолих да бъдеш откровена с мен, а вместо това ти ме излъга?

— И ти ме излъга! — отвърна Ариа, като дишаше на пресекулки. — Никога не си ми казвал, че баща ти е… знаеш!

Ноъл присви очи, сякаш не хареса точно този развой на събитията.

— Ти не ме попита. И, между другото, смятах да ти кажа. Просто не исках да го направя, докато сме вкъщи, а след това ми изглеждаше толкова разсеяна и… — Той замълча и я погледна. — Смяташ ли, че е шантаво? Затова ли скъса с мен?

— Ноъл, не! — проплака Ариа и го хвана за ръцете.

Той се отдръпна от нея с изкривено от гняв лице.

— А аз те смятах за разкрепостена. — После й обърна гръб, прибра се в къщата и затръшна вратата зад себе си толкова силно, че къщата се разтресе. Последва ужасяваща тишина.

Ариа гледаше треперещите си ръце и се питаше дали онова, което току-що се беше случило, е истина. Тя зачака, с надеждата Ноъл да се върне, но той не се появи. Как се беше случило? Смяташе, че постъпва правилно, а всъщност влоши нещата.

В този миг я озари прозрение: може би А. очакваше нещата да се развият точно така. Може би през цялото време е знаел, че тайната на господин Кан е известна на семейството и я беше подвел да повярва, че това ще разруши семейството на Ноъл. Все пак единственото нещо, което бе по-ужасно от това А. да разруши връзката им, бе самата Ариа да го направи.

26. О, не, не е тя!

— Спенсър! Пс-с-т! Спенсър!

Спенсър отвори очи. Лежеше на малко легло в средата на стая, която миришеше противно на антисептици. Крайниците й като че ли бяха завързани за матрака и тя беше убедена, че някой е натикал горелка в гърлото й. Когато погледът й се проясни, видя красиво момиче с руса коса и големи очи, което стоеше до леглото. Момичето беше облечено е познатата жълта рокля и се усмихваше многозначително.

Спенсър веднага я позна и се надигна.

— Табита?

Табита разпери ръце.

— Радвам се да се видим отново. Как се чувстваш?

Спенсър докосна челото си. То беше мокро, като покрито с пот… или кръв.

— Не много добре. Къде съм?

Табита се изкиска.

— Не помниш ли какво се случи?

Спенсър се опита да се сети, но мислите й бяха пропаднали в дълбока, мрачна дупка.

— Нищо не помня.

Табита се приближи до Спенсър и токчетата й прозвъняха по студения твърд под. Кожата й миришеше на същия ванилов сапун, който използваше Али.

— Тук си заради онова, което направи — прошепна тя и дъхът й опари лицето на Спенсър. — Заради онова, което всички вие направихте. Тя ми каза, че ще си платите и беше права.

— Какво имаш предвид? Коя е тя?

Табита се престори, че заключва устата си и гълта ключа.

— Заклех се да не казвам.

— Какво се случи с мен? — Спенсър се опита да размърда краката си под завивките, но те бяха забързани с широки кожени колани. — Къде се намирам?

Табита завъртя очи.

— Трябва ли всичко да ти се казва? Мислех те за умна. Все пак те приеха в Принстън. Не че ще отидеш да учиш там.

Спенсър се ококори.