Потрес

— Емили? — Една сестра надникна през вратата. — Готови са за теб. Време е да родиш бебето си.

Никой не ги попита дали искат да присъстват на раждането. Те облякоха сини престилки и последваха носилката до операционната. Емили беше ужасно изплашена, но трите непрекъснато я държаха за ръцете, като не спираха да повтарят колко е силна и смела. Спенсър не се осмели да надникне зад завесата и да наблюдава самата операция, но само след минути хирургът подсвирна доволно.

— Здраво момиченце!

Лекарят повдигна мъничкото, идеално оформено създание над завесата. Тя имаше червена, набръчкана кожа, мънички, затворени очички и голяма крещяща уста. От очите им потекоха сълзи. Беше едновременно невероятно и тъжно. Те стиснаха силно ръцете на Емили, изпълнени с благодарност, че им е дадена възможността да споделят това с нея.

За щастие, нямаше нужда бебето да остава в болницата, което означаваше, че момичетата могат да изпълнят плановете си да измъкнат майката и детето оттам още същата нощ. В полунощ, когато се сменяха сестрите, те помогнаха на Емили да стане от леглото и да се преоблече. После облякоха и бебето колкото се може по-тихо, и излязоха на пръсти от стаята й. В родилното отделение беше тихо и не се виждаше никой. Сестрите се грижеха за новородените в яслата.

Когато в коридора се появи една от лекарките, Спенсър отвлече вниманието й с въпрос къде се намира кафенето. Останалите бързо вкараха Емили и бебето в асансьора. Щом се озоваха на първия етаж, повече никой не им обърна внимание.

Промъкнаха се до паркинга под ярката светлина на уличните лампи на Филаделфия. Но докато се качваха в колата на Ариа, Спенсър долови някакво движение около един от стълбовете. Стомахът й нервно я присви. Дали изнасянето на бебето от болницата се смяташе за незаконно? За миг тя остана неподвижно на място, очаквайки човека да излезе на светло, но никой не се появи. Реши, че просто й се сторило, макар да не беше съвсем сигурна. Може би там се криеше А. Може би той беше видял всичко.

Щрак.

Спенсър се сепна. Заобикаляха я мрачни дървета. Клоните им дращеха кожата й. Кората им оформяше психеделични спирали; звездите бяха огромни и ярки, като в картина на Ван Гог. Каква беше тая трева, по дяволите?

Разнесе се шумолене, сякаш някой се промъкваше между дърветата. Спенсър разтърка очите си.

— Ехо? Кой е там?

Никакъв отговор. Шумоленето и пукането ставаха все по-силни.

Спенсър примигна и се огледа за пътеката към „Айви хаус“, но зрението й бе замъглено.

— Ехо? — извика отново тя.

Нечия ръка се отпусна на рамото й и тя изпищя. Размаха ръце, опитвайки се да види човека, но сетивата й бяха объркани, а нощта беше твърде тъмна. Краката й омекнаха и тя почувства как пада, пада, пада. Последното нещо, което запомни, бе тъмна сянка, която стои до нея и я гледа. Може би искаше да я нарани. Може би искаше да се отърве завинаги от нея.

После всичко потъна в мрак.

24. Хана в действие

Хана знаеше, че трябва да е в лимузината заедно с баща си, Изабел и Кейт, на път към бала за набиране на средства, а не да се поклаща върху десетсантиметровите си токчета пред познатата викторианска къща в Стария Холис, където се намираше студиото на Джефри Лебрек. Но дали й харесваше или не, тя беше тук. Готова да приключи с Колийн веднъж и завинаги.

Лампата на верандата светеше и хвърляше златисти отблясъци върху професионално гримираното лице на Хана. Прозорецът на дневната също светеше, което означаваше, че фотографът е у дома си. Точно преди Хана да изкачи стъпалата, телефонът й пропя. Беше есемес от Ричард, един от асистентите на баща й. „Просто искам да ти кажа, че програмата за регистрация на гласоподавателите отново е онлайн“, пишеше той.

„Идеално“, написа в отговор Хана. Това означаваше, че вече ще може да потърси къде са се преместили семейство Бейкър. Сайтът беше паднал и тя се принуди да пита Ричард какво става, но не посмя да го помоли той да потърси семейството.

Хана изправи рамене и позвъни на звънеца. Разнесоха се стъпки, вратата се отвори със скърцане и на прага застана същият мъж, когото бе видяла предишния път.

— Здравейте? — Джефри Лебрек огледа Хана от главата до петите, от големите букли на косата й до морскосинята й шифонена рокля и увития около раменете шал от еко кожа, който бе избрала за бала. На кутрето му проблесна безвкусен златен пръстен, а горните две разкопчани копчета на ризата разкриваха косматите му гърди.

Гадост.

— Здрасти! — рече отривисто Хана. — Вие ли сте господин Лебрек?

— Точно така. — Мъжът свъси вежди. — Среща ли имаме?

— Всъщност съм тук, за да взема снимките на Колийн Бебрис — каза Хана с най-милия си гласец и запърха с мигли. — Аз съм най-добрата й приятелка и тя ме помоли да дойда вместо нея. Задържаха я на тренировките. Тя е танцьорка на пилон, знаехте ли?

Фотографът се намръщи.

— Не съм сигурен, че трябва да го направя. Госпожица Бебрис не ме предупреди, че някой друг ще дойде да ги вземе. Може би трябва да й се обадя. — Той бръкна в джоба на ризата си и извади оттам телефон.