Потрес

Всички я гледаха въпросително и Спенсър се изпълни с неувереност. Зачуди се дали е задължително да се яде храната, като един вид изпитание за приемането в „Айви“. Може би нямаше избор.

— Благодаря — отвърна тя и лапна хапката. Харпър беше права — сладкишът беше превъзходен и Спенсър дори не усети вкуса на марихуаната. Стомахът й изкурка в отговор; не беше хапвала нищо от предишната вечер. Едно малко парче сладкиш няма да навреди, нали?

— Добре, убедихте ме — каза Спенсър, стана и отиде да си отреже парче.

Когато се върна, изяла почти цялото парче, момичетата разговаряха за това как искат да заснемат филм, с който да участват в студентския филмов конкурс на Принстън.

— Искам да заснема един за пумпали в стил Чарлс и Рей Еймс — каза Куин.

— Аз си мислех за филм за Бетани. Помните ли, разказвах ви за нея? Онова ужасно дебело момиче, което седи пред мен в часовете по Въведение в психоанализата. — Джеси завъртя очи. — Бих могла да го нарека Момичето, което яде понички.

Спенсър отхапа от сладкиша и си пожела да е достатъчно смела, за да каже на Джеси, че самата тя не е съвсем грациозна. Незнайно защо думата грациозна й се стори ужасно смешна. Грамадните лунички по бузите на Деси също бяха смешни. Джеси я изгледа странно.

— Какво?

— Ами, не знам — отвърна Спенсър, отхапвайки отново от сладкиша. В скута й паднаха няколко късчета, които й заприличаха на миши бробонки. Тя отново избухна в смях.

Харпър се изправи и погледна Спенсър така, сякаш казваше: „Ти си непоправимо странна.“

— Отивам да си взема още едно парче сладкиш. Вие искате ли, момичета?

— Донеси и на мен — отвърна Куин. Джеси също кимна.

Сладкишите. Ето защо всичко й се струваше смешно. Досега Спенсър бе пушила трева само два пъти, на купони в дома на Ноъл Кан, но веднага разпозна усещането. Пулсът й се забави. Страховете й като че ли се изпариха. Тя се облегна назад и се ухили на красивите хора около нея, възхищавайки се на ярките цветове на дрехите им и копринените вратовръзки. Клепачите й натежаха и тя отпусна натежали ръце на дивана.

Внезапно се стресна. В другия край на стаята някаква двойка се натискаше, плъзгаха ръце по телата си, преплели езици. Друга двойка се целуваше до пианото. Толкова бяха погълнати от заниманието си, че бяха полегнали върху клавишите, които от време на време издаваха звуци. Група момичета се взираха в остъкления шкаф в ъгъла, възхищавайки се на подредения вътре китайски порцелан. Куин стоеше в рамката на вратата и разказваше история за това как домакинката й винаги казвала оттам вместо оттатък, с тон, който сякаш казваше „чистачите са по-долен клас хора“. Очите на Джеси бяха зачервени и оцъклени, и тя въртеше ръце пред лицето си, изпълнена с възхищение от тях.

Спенсър разтърка очи. Колко време беше спала?

— Стриптийз! — извика някой и някакъв тип с шапка на Принстън на главата, но без нищо друго по себе си, притича през гостната, стиснал парче сладкиш в ръката си. Други двама бързо съблякоха дрехите си и хукнаха след него по коридора.

Харпър цъфна до Спенсър и я издърпа от дивана.

— Хайде да се включим, сънчо!

Спенсър тромаво издърпа памучната рокля през главата си и остана само по бикини. Двете се затичаха след останалите към библиотеката, после през трапезарията и накрая в кухнята. По пода бяха пръснати тенджери и тигани, на масата имаше разпилени начос и незнайно защо от полилея над масата висяха ленти тоалетна хартия. Тавите със сладки бяха почти празни. Спенсър грабна последното парче и го лапна.

Когато се върнаха в гостната, натискащите се двойки бяха още повече, една групичка студенти беше насядала на големия килим в средата на стаята и играеше на стрип покер. Спенсър се тръшна на дивана.

— Само на мен ли ми се струва, че купонът подивя? — попита тя Харпър.

— Не е ли страхотно? — Очите на Харпър блестяха. — Всички са като надрусани, нали?

„Ами, не беше ли това целта?“, искаше да попита Спенсър, но Харпър вече й беше обърнала гръб и се взираше в прозорците.

— Хей, знаеш ли какво искам да направя? — попита въодушевено тя. — Да си направя рокля от пердетата точно както направи Скарлет О’Хара в „Отнесени от вихъра“!

Тя скочи на перваза и откъсна пердетата от корниза, преди някой да успее да я спре. След това грабна ножчето за отваряне на писма от близката масичка и наряза плата на дълги ивици.

Спенсър се разсмя, но същевременно потрепери. Пердетата сигурно бяха ценни антики.

Куин извади телефона си.

— Това е невероятно! Трябва да го заснемем на филм за фестивала!

— И искам всички да сме звезди! — рече завалено Харпър. Тя погледна към Спенсър. — Можеш ли да ни снимаш с телефона си?

— Добре — отвърна Спенсър. Тя натисна бутона за видеозаснемане на айфона си и започна да записва. С налудничав вид Харпър започна да сваля още пердета и да изтърбушва възглавничките на кожения диван.