Потрес

— Да! — Дениъл, домакинът на петъчния купон, грабна парче плат и го уви като тога около голото си тяло — той също се беше включил в стриптийз парада. Последваха го още няколко момчета и всички замаршируваха наоколо, скандирайки „То-_га_! То-_га_! То-_га_!“ Когато минаваха покрай нея, Спенсър зърна някакво момче с дълга кестенява коса. Това Финиъс ли беше? Не го беше виждала след курсовете по право в Пен предишната година. Но докато примига няколко пъти, той бе изчезнал, сякаш изобщо не бе съществувал. Спенсър притисна длани към слепоочията си и бавно ги разтърка.

Толкова беше надрусана.

Обърна се към Харпър. Момичето очевидно се беше отегчило от съсипването на завесите и сега лежеше на килима, вдигнало краката си във въздуха.

— Чувствам се толкова… жива — пропя тя. После погледна към Спенсър. — Хей. Трябва да ти кажа нещо. Нали познаваш онова момче Рейф — Рифър? Той си пада по теб.

Спенсър изстена.

— Какъв смотаняк. Как изобщо е влязъл в Принстън? Да не е някакво наследство?

Харпър се ококори.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

Харпър притисна пръсти към устните си и се изкикоти.

— Спенсър, Рифър е абсолютен гений! Като Айнщайн.

Спенсър се подсмихна.

— Едва ли.

— Не, сериозно говоря. — Внезапно лицето на Харпър придоби напълно трезво изражение. — Получава пълна стипендия. Изобретил е някакъв химически процес, който изключително евтино превръща растенията във възобновяема енергия. Получил е Стипендията на Макартър.

Спенсър изсумтя.

— Ъ-ъ-ъ… за един и същ човек ли говорим?

Лицето на Харпър продължаваше да е сериозно. Спенсър се облегна на лакти и се замисли. Рифър беше… умен? Абсурдно умен? Спомни си какво й беше казал предишния ден в къщата си. „Не съди книгата по корицата.“ Тя започна да се смее. Смехът й бързо премина в кикот и по лицето й потекоха яростни сълзи, докато накрая почти не можеше да диша.

Харпър също се разсмя.

— Какво е толкова смешно?

Спенсър поклати глава, без самата тя да е съвсем сигурна.

— Мисля, че изядох твърде много сладкиш с трева. Главата ми се върти.

Харпър се намръщи.

— Сладкиш с трева? Къде са?

Челюстните мускули на Спенсър омекнаха. Тя внимателно изгледа Харпър, чудейки се дали това също не е халюцинация.

— В сладките, които донесох, забърках марихуана — каза тя с тон, който намекваше „не е ли очевидно“.

Устните на Харпър се окръглиха в едно О.

— Стига бе — прошепна тя и плесна Спенсър по ръката. — Това е най-страхотната идея! — Тя се разсмя искрено. — Нищо чудно, че ми е толкова замаяно! А аз си мислех, че някой е сипал абсент в пунша!

Спенсър се изсмя нервно.

— Е, не е задължително да са точно моите сладкиши, нали? — Все пак Харпър бе опитвала и останалите ястия. Кой знае какво са забъркали в тях.

Но щом забеляза обърканото изражение на лицето на Харпър, светът й се преобърна наопаки. Може би в никое от останалите ястия не бяха слагани незаконни субстанции. Ами ако точно нейните сладкиши бяха подлудили всички?

Тя огледа стаята. В ъгъла едно момиче слагаше нещо лепкаво и шоколадово в устата на друго. Две момчета до прозореца се тъпчеха със сладки с такава стръв, сякаш това беше последното им ядене. Сладкишите бяха навсякъде. В чиниите по малките масички, в ръцете на хората, които отпиваха от чашите с пунш, по бузите, под ноктите и по килима. На масичката за кафе лежеше полупразен поднос. Друг се поклащаше върху радиатора. Спенсър надникна в кухнята. Тавите от сладкишите все още бяха там, но изпразнени до шушка.

Дали някой друг беше донесъл сладкиши или тя бе донесла пет вместо три? Главата й беше толкова замаяна, че не можеше да мисли трезво.

Кожата й настръхна. Харпър изглеждаше впечатлена от номера с подправения с марихуана сладкиш. Но едно беше нейните сладкиши да са просто едно от многото незаконни ястия на партито, а съвсем друго да са единственото, което подлудява всички.

Спенсър имаше усещането, че стените се приближават към нея.

— Ей сега се връщам — промърмори тя на Харпър и се надигна от дивана. Заобиколи група студенти, които правеха снежни ангели на килима и двама младежи, които се дуелираха с антични мечове, свалени от поставките им на стената, и грабна палтото си от купчината дрехи до кухнята. Пред себе си видя тежката врата, която водеше към задния двор. Излезе през нея и се озова сред хапливия зимен въздух. За нейна голяма изненада между клоните на дърветата се процеждаше само една тънка ивица слънчева светлина. От пристигането й сигурно бяха минали часове.

Спенсър пристъпи по верандата, поемайки си дълбоко въздух.

На хоризонта се очертаваха университетските сгради. Един грамаден билборд прорязваше небето; на него имаше картина с новородено и надпис: ИЗБЕРЕТЕ БОЛНИЦА ПРИНСТЪН ЗА СВОИТЕ НАЙ-ЦЕННИ МИГОВЕ.

Това накара Спенсър да се сети за деня, в който се беше срещнала с Емили в болницата за нейното секцио. Когато пристигна там, все още объркана от новината, Ариа и Хана стояха от двете й страни.

Спенсър зяпна изненадано издутия корем на Емили. Пулсът й се ускори, когато видя очертанията на бебето на монитора до леглото на Емили. Всичко това се случваше наистина.