Очите й се разшириха. Всъщност ги беше изпуснала от поглед — беше заспала, докато се печаха. Възможно ли бе някой да се е промъкнал в мотела и да е саботирал сладките й? Освен това на партито имаше повече тави, отколкото си спомняше, че е занесла — дали някой не беше вкарал други сладки, които бе представил за нейни?
— Спенсър? — разнесе се гласът на Рифър от телефона й.
— Хм, ще ти се обадя пак — изграчи тя и прекъсна.
Внезапно в стаята стана толкова студено, че кожата й настръхна. Телефонът, който все още държеше в ръката си, изпиука. Тя погледна екрана. Пулсът й отново се ускори. „Имате ново съобщение от непознат номер.“
Кофти пътуване, а? Така става, когато не наглеждаш ястията за потлъка.
27.
Досието на шпионина
— Сигурен ли си, че не можем да помогнем с нещо? — попита Хана баща си, докато той връзваше вратовръзката си във фоайето на Гемоложкия музей на Холис, където щеше да се проведе балът. Той представляваше огромна, красива сграда с мраморни подове, облицовани с мозайка стени и безброй витрини, пълни с безценни диаманти, рубини, сапфири, смарагди, метеорити и кристали. Залата бе великолепна и безупречна, двайсетината маси, разположени в нея, бяха застлани с бели ленени покривки, навсякъде имаше вази с букети, а отделената за аукциона част включваше яйце на Фаберже, самурено палто на Луи Вюитон и тримесечна обиколка на света с яхта.
— Да, Том,
Господин Мерин се усмихна на момичетата.
— Вие двете направихте достатъчно. — Той се замисли за миг и вдигна показалец. —
Хана потисна гримасата си. Вярно, че в шести клас обичаше да идва тук с Али, но да се прави на екскурзовод пред Гейл беше последното нещо, с което би поискала да се занимава. Но така щеше да й се разкрие възможност да открадне телефона на Гейл и да докаже, че тя е А. Особено сега, когато се бяха появили нови причини да го направи — Спенсър й се беше обадила по пътя за насам и беше казала на Хана, че е в болница — А. беше дрогирал нея и куп други хора в Принстън, и ако успееха да докажат, че Гейл е А. и че тя е натъпкала сладките с дрога, щяха да я премахнат за дълго време от пътя си.
— Значи тя ще дойде? — Хана се опита да прозвучи равнодушно.
— Разбира се. — Господин Мерин погледна ролекса си. — Всъщност съм изненадан, че все още я няма. Тя искаше да поговори с теб, Хана, преди да започне празненството.
— З-за какво? — изграчи Хана. Мисълта да остане насаме с Гейл я ужасяваше.
— И аз се изненадах. — Господин Мерин повдигна вежди. — Една от благотворителните й дейности включва ангажирането на тийнейджъри в обществените дейности. Тя спомена нещо за това колко е впечатлена от ангажираността ти с кампанията — особено организирането на онзи флашмоб. Мисля, че иска да те наеме.
Стомахът на Хана се сви. Тя беше сигурна, че Гейл няма никакво намерение да я наема. Тя се беше запознала с Лиъм на флашмоба и А. — Гейл — го знаеше много добре.
Хана изпъна рамене, пое си дълбоко дъх и отново погледна телефона си. Ариа беше изпратила на нея и Емили имейл с надслов „План за нападение“. „Хана, ти ще отвлечеш вниманието на Гейл с разговори за кампанията. Ако това не проработи, ти, Емили, ще отидеш при нея и ще я погледнеш право в очите. Когато се разсее, аз ще се промъкна и ще й отмъкна телефона. Среща при колата ми, проверка на съобщенията й и сваляне на всичко в нашите телефони.“
Хана можеше само да се надява, че всичко ще мине толкова лесно.
Вратите се отвориха и гостите започнаха да пристигат. Хана залепи на лицето си усмивка тип „аз съм дъщеря на политик“ и започна да посреща виповете. Рупърт Милингтън, който винаги намираше място в пресата, защото прапрадядо му някога притежавал половината Роузууд, се приближи и разтърси ръката на господин Мерин. Флетч Хъксли, кметът на Роузууд, целуна Хана по бузата. Група дами от местните благотворителни клубове си размениха въздушни целувки и фалшиви прегръдки. Хана се огледа за Гейл, но тя все още не беше пристигнала. Емили и Ариа също ги нямаше. В този миг през двукрилата врата с кралска грация преминаха познато чернокосо момче в прилепнал смокинг и момиче в дразнещо красива розова рокля, която изобщо не изглеждаше курвенски. Това бяха Майк и Колийн, потънали в разговор.
Сърцето на Хана се разтупка. Тази вечер трябваше да свърши още нещо. Тя се скри зад една колона и се заслуша.
— Не знам какво може да се е случило със снимките — казваше Колийн. — Фотографът рече, че някой ги взел от мое име, но това е невъзможно!
Хана прехапа устни. Не искаше да си признава, че е откраднала снимките на Колийн. Може би просто трябваше да ги изпрати анонимно обратно и да приеме парите, които бе похарчила за тях, като цена, която трябваше да заплати за Майк.