Повярвай ми

ПАТРИК

Вече си го правила, Клер. Тогава натисна спусъка.

Помниш ли колко лесно беше? Довери ми се.

Сега също ще е лесно.

Сякаш просто участвам в сцена, която сме репетирали. Обръщам се. Насочвам пистолета. И стрелям. Стрелям в Патрик. Чудовището, което обичам.

104

Натискам спусъка. Пистолетът щраква. Патрик въздъхва.

— Когато казах, че ти се доверявам с пистолета… говорех метафорично. Не беше зареден.

Той взема пистолета от ръката ми и го зарежда с куршуми. После го насочва към Роуз и изтръгва ножа от ръцете ѝ. Тя ридае отчаяно изпод превръзката на устата си, докато той завързва въжето обратно за халката в стената.

— Ела — казва ми той, без да ѝ обръща внимание.

— Къде отиваме?

— Не знам. Никъде. Навсякъде. Не исках това да се случи, Клер. Исках да го направиш. Да ме разбереш. Да споделиш моя свят.

Връщаме се обратно по същия път до езерото. Свещите, които Патрик запали на идване, вече са почти догорели и восъкът се стича по тях, докато мъждукат от лекия полъх на застоялия въздух, а пламъците им дълбаят сенки в скалата.

Той изважда една бутилка от раницата.

— Изпий това. Ще притъпи болката.

Отпивам голяма глътка. Абсент.

— И ми почети — казва тихо той. — Почети ми на глас. Както онзи първи път.

Вземам книгата, която ми подава, и започвам да чета с равен безизразен глас.

Колко спомени — сякаш вечност съм живял…

По лицето на Патрик се стичат сълзи. Оставям книгата да падне от ръцете ми и рецитирам останалото по памет.

И огромният шкаф — в чекмеджета побрал
непотребни билети, писма, мадригали,
тежки къдри, в квитанции стари заспали —
крие повече тайни от мойта глава…

Той обхваща гърлото ми с ръце.

— Константинопол — казвам аз.

— Моля? — пита Патрик намръщено.

— Кодовата ми дума. Онази, която не можех да си спомня. Означаваше ела и ме спаси. Сега. Константинопол.

— Наистина ли, Клер? — казва невярващо той.

Нещо пада на пода в помещението. Някакъв кръгъл, метален предмет. С крайчето на окото си виждам как се търкаля по земята. Удря се в стената и спира.

За част от секундата не се случва нищо. Сетне изригва експлозия от бяла светлина. Миг по-късно идва и звукът: толкова мощен взрив, че поваля и двама ни на земята. Ушите ми се изпълват с пронизително пищене. Лъчите на фенерите прорязват задимения мрак, докато сенчестите фигури в черни униформи нахлуват в пещерата от всички страни.

Една от тях коленичи до мен и вдига маската си.

КОМАНДИР НА СПЕЦИАЛЕН ОТРЯД

Клер! Клер — добре ли си?

Усещам как ръцете му нежно се пъхват под раменете ми, за да ме вдигне от земята.

— Франк — казвам. — Ти дойде.

105

„Ла Мартин“ в покрайнините на град Лион има дълга и пъстра история. Първоначално комплексът бил болница за душевноболни, по-късно бил използван от Гестапо за провеждане на разпити. Сега там се помещава един от най-строго охраняваните затвори в Европа. Заради близостта му до централата на Интерпол се е превърнал в нещо като затвор на целия свят.

Катрин Лейтъм пристига тук в една мразовита сутрин през декември, както много други преди нея, за да проведе разпит. Въвеждат я в малка стая в пастелен цвят, където някога разпитващите са използвали гумени маркучи, вани с изпражнения, палки и менгемета.

Донесла е със себе си химикал и хартия, малко записващо устройство и пакет френски цигари.

Водят Патрик Фоглър. Облечен е със стандартната затворническа униформа: широки дънки и яке от деним. На китките му има белезници.

— Донесох ти цигари — казва тя, докато той сяда. — Чух, че вече пушиш.

— Тук всички пушат. Не е като в Америка.

— Добре ли се отнасят с теб?

Той вдига рамене.

— Какво те е грижа? Търпи се.

Тя плъзва цигарите по масата.

— Патрик, имам предложение за теб.

— А, да — отвръща подигравателно той. — Безстрашният учен в търсене на истината. Да не споменаваме издигането в кариерата. В днешно време има толкова силен натиск да публикуваш поредния научен доклад, нали? Не се съмнявам, че се надяваш да измъкнеш някоя тлъста монография от мен?

— Отношенията ти с другите потребители на „Некрополис“ — казва спокойно тя. — Искам да науча повече за това как са протичали. Кой на кого е давал информация? Двамата с Фърман като съперници ли се отнасяхте един към друг, или като колеги творци, които си сътрудничат с различни изразни средства? Щяха ли някои от твоите копнежи да останат нереализирани, ако той не беше създал своите снимки? Или винаги си се надявал, че преводите ти ще привлекат последователи като него? Тук има много информация, Патрик, и всичко това е непозната територия за мен. Ако съдействаш, може на свой ред да успея да направя нещо за теб.

— По някаква причина си мисля, че в моя случай няма да има споразумение за намаляване на присъдата, доктор Лейтъм.