Повярвай ми

— Казвам ти това сега — добавя Патрик, — защото, когато стигнем там, не искам да има тайни между нас. И защото имаш избор. В куфара ми, при двата билета за Париж има и еднопосочен билет за Лондон. Ако искаш, може да се качиш на самолета и да се върнеш обратно към предишния си живот. Или можеш да останеш с мен. Ти решаваш, Клер. Но преди да решиш, помни, че те обичам.

Излизаме от тунела. Дълго време гледам навън през прозореца, към безкрайния градски пейзаж, който препуска край нас.

АЗ

Искам да остана с теб.

И му се усмихвам, щастлива. Защото се оказва, че единственото по-хубаво от това да споделиш най-мрачните си тайни е човекът, когото обичаш, да сподели своите с теб.

100

Патрик ни е запазил стая в мъничък хотел, недалеч от Триумфалната арка — закътано местенце, потънало в елегантността на осемнайсети век. Разопаковам багажа и след това се отпускам в голямата бяла вана, докато той е навън.

Когато се връща, отказва да ми каже къде е бил.

— Подготвях някои неща — казва тайнствено той, когато се опитвам да го накарам да ми отговори.

Струва ми се, че в джоба му има нещо издуто, което прилича на кутийка за пръстен, и не задавам повече въпроси.

На следващия ден той ме завежда на обиколка по неговия личен маршрут из живота на Бодлер. Хотел „Дьо Лозен“, където поетът е живял заедно с Жан. Голата статуя на Аполони на Клезинже в музея „Д’Орсе“. „Ле Ду Маго“ — прочутият бар, в който Бодлер и другите бохеми се събирали, за да пият и да спорят помежду си.

Следобед посещаваме свърталищата на Патрик от студентския му живот — левия бряг на Сена, „Кафе дьо Фльор“ и най-хубавото от всички места — калдъръмените улички в Малката Африка, където ядем кускус и пием домашно червено вино от гарафи без надпис. По витрините на кафенетата има наргилета с увити във фолио мундщуци, и в едно от тях той ми показва как да всмуквам нагорещения тютюн, минаващ през бълбукащия арак, от което ми се завива свят и ми се замайва главата.

— Чакай тук — заповядва ми той и отива в дъното на заведението.

Когато се връща, носи със себе си бутилка без етикет.

— Абсент — обяснява, докато налива отровнозелената течност в две чашки. — Просто за да е цялостно преживяването. Съдържа лек халюциноген.

Той гребва една лъжичка захар от купичката, потапя я в течността, после я задържа над свещта. Когато започва да бълбука, я изсипва в абсента и разбърква.

— Утре ще имаме ли махмурлук?

— Разбира се. Но за разлика от Бодлер, ние имаме достъп до ибупрофен. Salut!

— Salut! — повтарям аз.

Не помня ясно остатъка от следобеда; мимолетни образи в пулсиращи цветове, трескав световъртеж, Патрик, който рецитира любимите си стихотворения, и сърцето ми, което се разширява до безкрай, като хелий.

Същата нощ той ми казва да се облека топло.

— Защо?

Вечерта е слънчева и навън е много по-топло от хладната есен, която оставихме в Америка.

— Там, където отиваме, ще бъде студено.

Той взема една раница.

Казва на таксиметровия шофьор да ни откара до гробището „Монпарнас“. След като таксито ни оставя, преминаваме през двойка масивни каменни порти и влизаме в един парк с прави алеи, опасани с дървета. Гробовете между дърветата — повече от трийсет и пет хиляди на брой, казва ми Патрик — са пищна смесица от различни стилове, от готически до ар нуво.

Патрик ме повежда към едно тихо местенце, близо до центъра.

— Бодлер има тук както гроб, така и кенотаф — надгробен паметник — обяснява той. — Това е кенотафът.

Представлява мраморна скулптура, висока два метра и половина. Една неопределена фигура — наполовина ангел, наполовина дявол — е вперила поглед надолу към статуята на поета, легнал на смъртния си одър. Каменната плоча е осеяна с дузина или повече билетчета за метро, всяко затиснато с камъче.

— Така хората тук почитат паметта му. Като показват, че са дошли специално при него.

Патрик изважда бордовите ни карти за самолета от джоба си и прикляква, за да ги сложи при останалите.

След това посещаваме семплия гроб, където са погребани тленните останки на поета, до тези на неговата майка, и си тръгваме от гробището. Продължаваме по Рю Фроадво и спираме пред една стена с малка порта с ръждясали метални решетки. Зад нея се виждат стъпала, които, изглежда, водят към нещо като изба.

Патрик изважда един ключ и отваря.

— Имаме късмет. Тревожех се, че може да са сменили ключалката.

Той изважда фенерче от раницата.

— Къде отиваме? — питам аз, докато влизаме вътре.

— В катакомбите.

Той старателно заключва портата зад нас, после включва фенерчето и ми прави знак с ръка да вървя напред.

— Има дузина входове като този. Държат ги заключени, но на черния пазар могат да се намерят ключове. Студентите понякога си правят купони тук, долу.

Слизам по стъпалата. От мрака леко лъха хлад и носи мирис на засъхнала, разложена плесен. Както и абсолютна, потайна тишина.

— Не чувам никакви купони.

— Малко е вероятно да чуеш. Тези тунели са дълги над двеста километра.