Повярвай ми

Патрик ме заведе вкъщи. И тогава се сринах, започна да ми се повдига, започнах да плача и да преживявам убийството отново и отново в ума си. Защото, както се оказа, единственото, което не показват истински във филмите, е смъртта. Едно човешко същество не спира дотам да се хване за улученото място и да застине неподвижно, докато действието се развива около него. Тялото не иска да умре. То не се отказва дълго, много дълго, след като осъзнаеш, че ще се наложи. Тялото кърви и се гърчи, и се опитва да си поеме дъх. Тялото се бори — дори по-усилено от медицинския екип от линейката, който бърза към него, за да го спаси. Тялото отказва да приеме неизбежното.

Но кой да помисли, че старикът имал в себе си толкоз кръв!17

Веднъж казах тези думи на сцената, когато бях на шестнайсет. Тогава нямах представа какво означават в действителност, макар хората да казваха, че съм изиграла ролята си блестящо.

От всички образи, които се въртят безспирно в ума ми, има един, от който не мога да се отърся. И това не е първият път, когато стрелях по Глен, защото това почти не го забави. А вторият път, когато натиснах спусъка и той се свлече на колене пред мен. Устните му помръднаха — опитваше се да каже нещо, но моят куршум беше пробил дробовете му и гласът му нямаше достатъчно налягане, за да изрече думите: излезе просто едно празно съскане, като въздух, който излиза от балон.

Така се чувствам и аз сега — празна, куха, сякаш в мен не е останало нищо.

98

— Ще отидем в Европа. Бих искал да ти покажа Париж.

Всичко, което искам сега, е да спя, но не мога.

— Забравяш, че аз съм от Европа. Когато бях на четиринайсет, ходих на училищна екскурзия в Париж. Двете с едно момиче избягахме от групата, за да търсим травестити в Булонския лес.

— Това е различно. — Патрик нежно гали косите ми. — Ще ти покажа къде ходех аз като студент. Когато за първи път открих Бодлер. Ще ни се отрази добре да заминем. Там ще можем да си поговорим наистина. Има нещо, което искам да те попитам. Но не искам да го правя тук.

Нещо в начина, по който го казва, ме кара да мисля, че няма просто да си бъбрим. Но това е хубаво. Една от последиците от смъртта на Глен Фърман е тази, че двамата с Патрик най-сетне не таим подозрения един към друг.

Освен това мисля, че се досещам какво иска да ме попита Патрик в Града на любовта.

— Ами… това наистина звучи добре.

Ръката му продължава да гали косите ми.

— Как се почувства, Клер?

Не се преструвам, че не разбирам какво има предвид.

— Честно ли?

— Честно.

— Първо се почувствах горда. Горда, че реагирах толкова бързо. Това е заради игрите на импровизации на Пол, предполагам — да действаш тук и сега, вместо да спреш и да обмислиш ситуацията. Казах си… — Поглеждам нагоре към лицето на Патрик и сякаш се срамувам да му кажа това, но вече знам, че той ме обича заради мен самата, че мога да му доверя най-ужасните неща, които минават през ума ми. — Натиснах спусъка и си казах: Изиграх го добре.

— А след това?

— След това бях ужасена — едновременно от стореното и от собствената си реакция. Но това не продължи дълго. После се почувствах… — Отново спирам и се чудя дали наистина мога да кажа това на друг човек.

— Да? — подканя ме нежно той.

— Почувствах се истинска — казвам аз. — След като убих Глен Фърман, се почувствах толкова истинска, колкото не съм се чувствала никога преди.

Да бъдеш искрен с човек, на когото имаш доверие. Няма друго подобно чувство на света.

99

Пет дни по-късно летим за Париж.

— Има нещо, което искам да ти кажа — започва Патрик, докато шофира към летището.

Нещо в сдържаността му, в начина, по който не откъсва очи от пътя, ми подсказва, че това нещо сигурно е важно.

— Да? — казвам аз, когато той не продължава веднага.

— Преди много време, когато бях в университета, имах приятелка. Беше красива и интелигентна и аз боготворях земята под краката ѝ. Или поне си мислех, че е така.

Той спира, за да събере мислите си.

— Тогава, една вечер, видях едно момиче. Стоеше там, край пътя. Проститутка. Нещо ме накара да я повикам… Получих прозрение. Изведнъж можех да направя всички неща, които се спотайваха в ума ми. И тя откликна. Всичко, за което си бях мечтал… успяваше да ме накара да копнея дори за повече. Бях обсебен от нея.

Минаваме през някакъв тунел и натриевите прожектори отгоре шарят по лицето му. Той сякаш не ги забелязва, вперил поглед някъде много назад в миналото.

— Продължавай — казвам тихо.

— Една вечер нещата отидоха твърде далеч. Стана случайно. Тя знаеше какъв риск поемаме. Просто… извади лош късмет.

Ръцете му са приковани към волана и поддържа скоростта непроменлива, но виждам как напрежението стяга раменете му.

— Тя умря — казва той.

Не мога да говоря. Свържи се с чувствата си, обичаше да казва Пол. Но ако не знаеш какво чувстваш? Ако всичко това е просто непосилно?