Повярвай ми

Безсилно слънце чезне, отминава,
откъм морето триумфално пак пълзи смъртта,
чуй, мила, нежна нощ се приближава.16

Всичко е в погледа.

Онази нотка на задоволство, когато Глен произнесе думата триумфално. Защо? Каква причина има той за триумф?

Протяга ръка надолу, за да остави фондьотена в куфарчето си. Тогава виждам, че на дъното е пълно със стоманени инструменти: скалпели, игли и грозни разкривени куки, които щяха да изглеждат повече на мястото си в зъболекарски кабинет.

Внезапно мозайката се подрежда в главата ми.

Снимките. Цветята. Стихотворенията.

Разголеното ми сърце.

Не Хенри. Не Патрик. Все пак не е някой, когото познавам. А този миловиден непознат с грижливо подстриганата коса и грейналата усмивка.

— Може ли да ми подадеш сценария? — казвам аз. — Ето го там.

— Разбира се.

Той се обръща, за да го вземе. В този миг скачам на крака. Но столът се преобръща на пода и главата на гримьора рязко се завърта обратно към мен. Той посяга към нещо в куфарчето си и изважда скалпел.

Отскачам назад, но гримьорната е тясна и аз се препъвам в кушетката. Зад гърба ми е стената. Няма къде да отида.

Докато се хвърля към мен, на лицето му е изписано истинско щастие. Като на дете в увеселителен парк.

Посягам надолу и се опитвам да напипам пистолета на Джес под матрака на кушетката. Решавам, че когато го види, той ще спре. Но той не го прави. И сега имам само част от секундата, за да взема решение. Част от секундата, която продължава цяла вечност.

Не мисли. Действай.

И аз го правя.

97

Затвориха театъра. Дори онези, които винаги казват, че шоуто трябва да продължи, не могат да пренебрегнат практическите обстоятелства около присъствието на екип от полицейски следователи и съдебни експерти на място, на което е извършено убийство. Освен това последваха и многобройните въпроси на органите на реда.

Бях нарушила няколко закона, разбира се. Дори в Америка чужденците нямат право да носят пистолет без разрешително. Но фактът, че бях стреляла при самоотбрана, даде на адвоката на Патрик някакъв аргумент в полза на защитата ми.

Пълното име на нападателя ми беше Глен Фърман. Беше стажант в погребално бюро и по тази причина знаеше достатъчно за грима, че да успее да се представи за гримьор и фризьор. Освен това беше обсебен на тема Les Fleurs du mal. В апартамента му откриха десетина екземпляра от книгата, плътно осеяни с бележки.

В гримьорското му куфарче имаше дигитален фотоапарат, настроен да качва снимки директно в „Некрополис“.

Когато от полицията приключиха с разпитите си, вече бе започнал новият ден. Изтощена, отидох в студиото за репетиции, при останалите от екипа, които решаваха как да процедираме от тук нататък: дали да се опитаме да поставим пиесата някъде другаде, или да я отменим.

Според Лорънс трябваше да я отменим.

— Ако се замислите — изтъкна той, — основният въпрос, който се задава в пиесата, е по време на делото на Бодлер, когато прокурорът го пита: ами ако дори един човек се вдъхнови от вашите стихотворения и извърши злодеяние? Каква отговорност носите тогава? — Той огледа всички присъстващи. — Ами ако постановката доведе до появата на още някой психопат като Фърман? Ще успеем ли да живеем в мир със себе си след това?

— Клер? — каза тихо Ейдън и се обърна към мен. Изглеждаше изморен. — Ти как мислиш? Всичко това се отрази най-много на теб.

За момент не отговорих. По някаква причина внезапно ме връхлетя ярък спомен от деня, в който за пръв път пристигнах в дома на Гари и Джули. Бяха ме изхвърлили от предишния приемен дом само след няколко седмици и всичко, което притежавах, беше в чували за боклук. Защото, макар социалните служби винаги да имаха пари, за да ме закарат с такси от един приемен дом в друг, никога нямаха достатъчно пари за куфари. Въпреки че като дете правех предимно това — да пътувам и да се местя.

Помня как вдигнах един от чувалите за боклук и си дадох сметка, че ако можеха, социалните служби щяха да сложат и мен в такъв чувал и да ме изхвърлят на бунището. Защото за тях бях точно това. Боклук.

— Мисля, че трябва да я поставим — отвърнах на Ейдън. — Никога повече няма да ни се удаде подобна възможност. Поне не и на мен.

Виждах как ме гледат. Сякаш съм някакво чудовище. Но истината бе, че бях права. А Лорънс просто беше наговорил някакви изтъркани фрази, които сигурно беше прочел в Туитър.

Ейдън реши да гласуваме. Аз бях единствената, която искаше да продължим.