Повярвай ми

— Когато чух новината — казвам бавно аз, — когато Ейдън ни каза… първата ми реакция беше шок. Бях ужасена. И ми стана толкова тъжно за бедната Ниаша. Но след това се почувствах…

— Продължавай — казва Патрик.

— Една съвсем, съвсем мъничка част в мен се почувства разочарована. Защото това е окончателното доказателство, нали? Доказателството, че Катрин е грешала през цялото време. Най-вероятно Стела също е станала жертва на този убиец, точно като всички онези момичета. Макар една част от мен да се надяваше… — замлъквам. — Все още донякъде се надявах, че си бил ти. Че пазиш тази ужасна тайна, която някой ден ще споделиш с мен.

Той ме поглежда втрещено.

— Не говориш сериозно!?

— Искаше да опознаеш истинската ми същност. Шокиран ли си?

— Но това не е твоята истинска същност, нали? — бавно казва той. — Това е тя — Аполони. Твоята героиня. Отново си се потопила твърде много в…

Поклащам глава.

— Аз създадох образа ѝ спрямо собствения си характер — знаеш това. Винаги съм била такава, Патрик. Просто ми отне дълго време да ти се доверя достатъчно, за да се разкрия пред теб. Може и да ми се иска да изпитвам повече емпатия или съчувствие, или разни такива неща, но истината е, че просто не съм такава. Отдай го на факта, че като малка никой не ме е искал, или на склонността ми да изпадам в крайности, или на каквото решиш, но аз не съм като останалите хора. Просто не съм.

93

Подновяваме репетициите на следващия ден. Фейт се отнася достатъчно професионално и не променя образа, който Ниаша е създала: запазва всичко както си е, дори прави същите паузи, същите движения и застава на същите места, така че на останалите да не ни се налага да започваме отначало. Ниаша едва ли не отново е сред нас. Това само показва колко талантлива е Фейт, мисля си аз. Точно както винаги казват: днешните дубльори са утрешните звезди.

На няколко пъти дори се улавям, че погрешка я наричам Ниаша. Лорънс остро ме поправя.

От всички в трупата само Лорънс дава интервюта за медиите, като им разказва колко много се е възхищавал на Ниаша. Замислям се дали да не издам на някой блогър, че самата тя го е смятала за палячо, но не го правя. Умът ми е зает с достатъчно неща, а така или иначе интернет вече гъмжи от теории за смъртта ѝ.

След усилени двудневни репетиции само пет дни преди премиерата цялата продукция се премества от студиото за репетиции в самия театър. Декорите, които до този момент са представлявали цветни лепенки по пода на студиото, изведнъж се превръщат в реалност. Освен репетиции на самите сцени, сега правим проби на костюмите, технически проверки и сверяване на осветлението. Предварителната продажба на билети явно върви отлично. Първите две седмици вече са разпродадени. Но все пак кой би могъл да устои на представление за живота на Бодлер, в което вече е било извършено убийство?

Дали са ми собствена гримьорна — тясна прашна стаичка в лабиринта зад сцената, която щеше да е за Ниаша, ако не беше мъртва. Вътре има тоалетка, умивалник, огледала и дори една мъничка кушетка. Страшно ми харесва. Всеки път, щом вляза вътре, спирам и вдишвам миризмата. Боя за декори, сценичен прах и проядено от молци кадифе. Ароматът на приказното кралство.

Гримьорната ми скоро започва да се изпълва с цветя. От Патрик, от Ейдън, от Джес, от Марси.

Но не и от Лорънс, отбелязвам си аз.

И тогава пристига букет, който мигновено приковава вниманието ми. Черни рози с дълги дръжки, увити в конус от хартия, върху която е отпечатана емблемата на един от най-скъпите цветарски магазини в Манхатън. Когато я развивам с разтуптяно сърце, букетът се разпада. Цветовете са унищожени; отрязани от стъблата, които са разкъсани на парчета.

На картичката е напечатано:

Понякога наказвам цветята,
задето се осмеляват да цъфтят.

Мигновено разпознавам цитата. От „На оная, що е твърде весела“. Едно от стихотворенията, които Бодлер е изпратил на Аполони Сабатие. Стихотворението, което по-късно е било забранено заради сквернословие; онова, в което той описва как иска да я убие.

94

— Вече не можеш да мислиш, че си въобразявам — казвам на Патрик. — Той ми показва, че все още не е приключило. Че Ниаша не е била последната му цел.

Патрик се намръщва.

— Ще се обадя в цветарския магазин.

Когато прекъсва връзката, на лицето му е изписана тревога.

— Казват, че когато са излезли от магазина, цветята са били цели. Но са ги доставили до анонимна пощенска кутия, а не в театъра. Онзи, който ти ги е донесъл, трябва да ги е нарязал, преди да ги остави.

— В цветарския магазин разполагаха ли с някакво име?

Той поклаща глава.

— Поръчката е била онлайн. Платена чрез „Пейпал“.

— Значи не съм се държала параноично.

Патрик се заема да отвори бутилка червено вино. Докато ми подава чашата, внимателно казва:

— Не си се държала параноично, не. Но има и други възможни обяснения, освен някой преследвач, нали?

— Например? — казвам изумено аз.

— Някой да си е направил шега.

— Моля…? — започвам, но той ме прекъсва.