Повярвай ми

Аз имам три такива сцени: онази, в която статуята ми оживява и двете с Жан правим любов; онази, в която Бодлер и аз прекарваме една-единствена нощ заедно; и последната сцена от пиесата — кулминационният финал, който Ейдън накара Патрик да напише допълнително. В тази сцена Ниаша, Лорънс и аз танцуваме валс с три човешки скелета — един танц на смъртта, който постепенно се превръща в нещо като оргия. Скелетите ще бъдат управлявани от кукловоди, скрити в съоръженията над сцената. Първия път, когато опитваме да го изиграем, така се оплитаме, че в крайна сметка това е сцената, върху която работим най-дълго. Едва когато успяваме да се справим с нея, започваме да репетираме останалите.

Сцената ми с Ниаша е сравнително лесна. Първоначално от мен се иска да бъда пасивна — една статуя, полегнала върху постамент, после постепенно се надигам от възбуда и накрая замръзвам неподвижно в същата екзалтирана поза, в която съм била изваяна. Сцената с Лорънс е малко по-проблематична. Никой не е съвсем сигурен как точно трябва да бъде изиграна, дори Ейдън. В известен смисъл това е най-важната сцена в цялата пиеса — голямата тайна, сцената, от която обожанието на Бодлер към Аполони преминава в отхвърляне. Обсъждаме редица възможности. Дали е бил импотентен? Екзалтиран? Ужасен? Печален? В сценария на Патрик не пише нищо за това. Всички смятат, че просто не е знаел какво да напише на това място, но не успяваме да измислим с какво да запълним липсата.

По молба на Ейдън, Патрик идва, за да обсъдим някои идеи. Пробваме няколко варианта, но все не се получава.

Патрик неуверено пита:

— Може ли да предложа нещо?

— Разбира се — казва Ейдън.

— Ако тя е върху него — казва Патрик. — Ако е върху него и после нарочно вземе двете му ръце и ги сложи на шията си?

— С каква цел?

— Двусмислено е. Или го подканва да докаже, че той не е човекът, който стихотворенията му описват… или го подканва да докаже, че е. Идеята е той да се ядоса. И ние да не знаем дали се гневи на това, че тя все още не му вярва, или защото не може повече да се сдържа.

— Двусмислеността върши работа за пред публиката. Но какво означава това за Аполони? Какво иска тя в този момент?

Ейдън се обръща към мен.

— Клер? Това е твоята роля.

— Мисля, че тя иска той да остане верен на стихотворенията — казвам бавно. — В крайна сметка тя иска той да е истински. И е уплашена, защото не знае докъде ще стигне — докъде ще стигнат заедно. Знае, че така прекрачва едно табу. Но точно за това копнее, поне в този момент — за интимността, която произтича от споделянето на неговите най-съкровени, най-мрачни тайни. И той се оставя на мига. Затова я отхвърля. Има го написано — в писмото, което ѝ е изпратил на следващия ден: Страстта ме ужасява, защото твърде добре осъзнавам отвратителните постъпки, които тя би могла да ме подмами да извърша. Бодлер се е уплашил от онова, което е разкрил.

Обръщам се към Патрик. Той ме поглежда в очите. Миг по-късно кимва.

— Добре, това ще свърши работа — решава Ейдън. — Да го оставим така.

87

В крайна сметка стигаме до голата репетиция, както сме започнали да я наричаме помежду си: първият път, в който ще репетираме сексуалните сцени без дрехи. Играе се при затворени врати, като само Ейдън и хореографът могат да присъстват на репетицията. Трудно ми е да преценя как да подходя в емоционално отношение — сериозно и тържествено или с хумор и шегички? Но в мига, в който Ниаша се съблича, и двата варианта се изпаряват от ума ми. Колкото и километра да бях изтичала, нямаше да има никакво значение: никога не бих могла да се сравнявам с твърдото ѝ като камшик тяло, с перфектните ѝ гърди, с корема ѝ, плосък и стегнат като ракета за тенис. Мълчаливо събличам собствения си халат.

Чувствам се неудобно около две минути; след това напълно забравям, че съм гола.

Когато приключваме и пускаме другите да влязат, един от асистентите идва при мен.

— Цветя за теб, Клер. Сложих ги ето там.

В умивалника стои огромен букет черни лилии. От Патрик, досещам се веднага. Той знае, че бях притеснена как ще мине днешният ден.

На картичката няма име, само няколко напечатани изречения.

Един ли стон в гръдта ти млада
И вик! Пламти сърцето, страда.
И перли — в твоите очи!15

Обаждам му се.

— Ти ли ми изпрати цветя?

— Не — казва той. — По дяволите, трябваше да го направя.

— Не е заради това — получих още едно стихотворение.

Прочитам му го.

— От Les Fleurs du mal е, нали?

— Да, от едно стихотворение на име „Тъжен мадригал“ — бавно казва Патрик. — Адресирано е до Бялата Венера. Казва, че много мъже са я карали да се усмихва, но той иска да бъде един от малцината привилегировани, които да я накарат да плаче.

— Пламти сърцето, страда… Отново е той. — Треперя. — Онзи с книгата. Трябва да е той.

Патрик замълчава за миг.