Повярвай ми

— Лорънс например. Сигурно е видял колко си се изплашила, след като получи предишния букет. Може би това е неговото отмъщение заради номера, който му спретна.

— Което напълно пренебрегва факта, че не той ми изпрати първия букет. И все още не знае, че съм направила онзи видеозапис.

— Тогава Ейдън. Режисьорите са известни с това, че обичат да стряскат актрисите, с които работят, нали? — Той се поколебава. — Особено актриси, които според тях не могат да се справят с ролята. Хичкок е правил такива неща с Типи Хедрен…

— Не е Ейдън, Патрик. Не е той. Той не искаше да ми даде ролята, но от мига, в който го направи, се държи изключително професионално.

Избутвам чашата настрани, без да отпия от виното.

— Клер… — колебливо казва Патрик.

— Да?

— Трябва да те попитам — казва тихо той. — Ти сама ли си изпрати тези цветя?

— Сигурно се шегуваш — казвам невярващо аз.

— Бих го разбрал. — Той поглежда в чашата си. — Ако това е бил начин да се вживееш в ролята. Да почувстваш онова, което Аполони сигурно е изпитвала, когато Бодлер ѝ е изпращал онези стихотворения. Но ако си била ти, трябва да ми кажеш.

— Не може наистина да си мислиш, че бих направила подобно нещо.

— Знам, че си способна на невероятни неща. Знам как се вживяваш в ролите си. Това е едно от нещата, които обичам в теб. Просто искам да знам колко далеч би стигнала.

— Не съм си изпращала цветята сама, Патрик.

Все пак посягам към чашата си и отпивам голяма глътка.

— Той е. Той го прави.

Същата вечер се обаждам на Джес, за да я помоля за една услуга.

95

— Най-сетне успях да вляза в сайта — казва ми Хенри, докато вървим към театъра на следващата сутрин. — Скритата част на „Некрополис“.

— И? Откри ли нещо?

На ъгъла на Сто и шестнайсета улица, точно преди да стане „Колидж Уок“, има вестникарски павилион. Спирам и купувам новия брой на „Таймс“, за да видя дали има някакви новини около Ниаша. Прелиствам го набързо. Изглежда, няма. Само още спекулации. Пиесата също се споменава на няколко места. Госпожица Ниъри си е партнирала на сцената с актьора Лорънс Писано, както и с една многообещаваща британска актриса на име Клер Райт. Това е първият път, в който някой ме описва с думата „многообещаваща“.

Хенри поклаща глава.

— Сайтът работи на взаимен принцип — ако не качиш нещо, нямаш право да видиш снимките, които можеш да свалиш.

— О! — казвам разочаровано. Бях толкова сигурна, че там се крие отговорът на всичко.

— Но успях да прочета наименованията на снимките, налични в списъка.

Нещо в начина, по който казва това, ме кара да го погледна.

— И как ни помага?

— Най-скорошната се казваше „Призракът“.

— Това е Ниаша — казвам мигновено. — Трябва да е тя.

Почти ми се завива свят при мисълта, че съм се оказала права.

— Клер, има още нещо.

Той се поколебава.

— Имаше още едно име, но снимката все още не беше качена. Там пишеше: „Очаквайте скоро: Разголеното ми сърце“.

— Това е името на нашата пиеса.

Той кимва.

— Хенри, трябва да уведомиш полицията.

— На теория съм съгласен с теб. Но реално погледнато, какво ще направят? Тези сайтове са анонимни — това е единствената причина хората да ги използват. И двамата знаем, че на полицаите може им да отнеме месеци, докато разберат кои са въпросните потребители.

Той протяга ръка и неловко стисва рамото ми.

— Клер, чуй ме. Не се тревожи, моля те. Аз съм до теб. С мен си в безопасност.

96

Влизам в гримьорната си и затварям вратата. Техническата проверка е минала добре. Сега остава само генералната репетиция довечера. Утре е премиерата.

Пристигнали са още цветя. Вече всеки ден получавам цветя, така че в това няма нищо необичайно. Но въпреки всичко сърцето ми се разтуптява, преди да прочета картичката.

На нея пише:

Разголеното ми сърце.

Нищо друго, няма подпис или име. Плахо развивам букета. Но цветята са прекрасни и непокътнати. Цветовете им не са наранени по никакъв начин.

Вероятно, казвам си аз, всички са получили подобен букет и в цветарския магазин просто са написали името на пиесата, вместо на онзи, който ги е изпратил.

Лягам на кушетката и правя наум няколко от упражненията за сензорна памет, като се опитвам да презаредя батериите си преди генералната репетиция. Но ми е трудно да се съсредоточа. Думите на Хенри не спират да се въртят в ума ми. С мен си в безопасност.

И още нещо. Начинът, по който ме докосна. Как стисна леко рамото ми. Може да реагирам твърде чувствително на мъжкото внимание, но в това имаше нещо странно.

И внезапно всичко се пренарежда — като сценичен декор, който се носи по невидими релси в главата ми.

Хенри.

Сега си спомням как още първия път, когато ме разпитваха от полицията, аз ги попитах дали са говорили с Хенри. Франк каза, че са го направили. Но като бивше ченге Хенри би знаел точно как да се държи в подобна ситуация.

Как да прехвърли вниманието от себе си… върху мен.