Повярвай ми

На светлината на фенерчето виждам каменния таван над главите ни. Под краката ни има някакъв сивкав варовит чакъл. Единствените звуци идват от хрущенето на стъпките ни и от капещата вода.

— Първоначално това са били каменоломни, някои от които датират още от римско време — казва гласът на Патрик зад мен. Няма ехо, обстановката някак попива звука. — Чак през осемнайсети век им хрумнала чудесната идея да преместят гробищата тук, долу.

Той осветява с фенерчето помещението, през което минаваме. Отначало ми се вижда доста тясно. След това подскачам. Онова, което бях взела за стени, всъщност са купчини човешки черепи, почернели с времето.

— В тази част на тунелите са костите на шест милиона парижани — добавя той. — Това е било едно от любимите места на Бодлер.

Минаваме през няколко подземни зали, подобни на пещери, високи и широки колкото църква. Постепенно гробницата остава зад гърба ни.

— Оттук — казва той, като посочва с ръка.

Достигнали сме още стъпала, издълбани в скалата. Под нас има езеро с кристалночиста вода, напълно неподвижна. Патрик ни повежда надолу, после гребва една шепа и оставя водата да се процеди между пръстите му.

— Когато копачите искали да се измият, те просто копаели надолу, докато стигнат до подпочвените води. По-чиста е от „Евиан“. И двойно по-древна.

Той изважда един малък сребърен свещник, хавлиена кърпа и бутилка шампанско от раницата.

— Ще се къпем ли? — питам аз, докато пали свещите.

— Да. Но не още. Първо има нещо друго, което искам да ти покажа.

Долавям напрежението в гласа му. Осъзнавам, че това не е просто поредната забележителност. Това е някакъв вид представление, а аз съм публиката. Оставям се да се потопя в мига, да изпразня ума си от всичко друго освен от ритуала, който извършва Патрик.

Оставяме нещата си и тръгваме надолу по все по-тесни коридори, а после стигаме до още стъпала. Продължаваме да слизаме. Вече се намираме в нещо като задънена улица — някаква пещера, голяма колкото параклис, изсечена в скалата, от която се влиза в няколко по-малки помещения. Съвършено тихо е. На светлината на фенерчето виждам още две раници, подпрени на стената.

— Тези за нас ли са? — питам аз.

Той кимва.

— Провизии.

— Това ли подготвяше снощи?

— В известен смисъл.

Той осветява с фенерчето сводестия каменист таван.

— Сега се намираме точно под гроба му. Много се радвам, че си тук, Клер. Това е едно много специално за мен място.

Той влиза в едно странично помещение. Запалва газова лампа и то се изпълва с топла жълта светлина.

— Е, мисля, че е чудесно — казвам, като оглеждам голите стени. — Много хюга.

Няма отговор. След това чувам нещо. Звук, който озадачаващо прилича на стон.

— Патрик?

Няма отговор. Приближавам се до най-отдалеченото помещение.

— Ехо? — казвам предпазливо. — Ехо?

Внезапно, без предупреждение, две ръце изникват от мрака и посягат към краката ми. Ахвам и отскачам назад. Ръцете изчезват обратно в сенките. Но не и преди да видя, че са завързани една за друга с парче плат.

Патрик се появява безшумно зад мен, с газовата лампа в ръка.

— Патрик, какво става?

Той вдига лампата. Осветява жена, млада и тъмнокожа, свита на пода. Краката ѝ са завързани с въже, краят на което е закачен за една желязна халка в стената. Устата ѝ е завързана с друго парче плат.

— За бога — прошепвам аз.

Главата ми се върти. Има само едно възможно обяснение за случващото се в момента, но мозъкът ми отказва да го осмисли и да приеме, че всичко, което вярвах, че знам до този момент, се оказва лъжа.

— Не само Глен Фърман се е запознал с хора със сродни интереси в „Некрополис“ — спокойно казва Патрик. — Това е една учудващо процъфтяваща общност. Интересите ни може да са споделяни от тесен кръг хора, но благодарение на интернет успяхме да се намерим. И понякога си помагаме. Имам приятели в Париж, които с огромно удоволствие приеха да уредят всичко това за мен.

— Коя е тя? — казвам аз, обзета от ужас.

Патрик дори не поглежда към треперещото момиче.

— Казва се Роуз, доколкото ми е известно. Тя не е от значение. Освен за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя ще ти е първата — просто казва той. — Точно както онова момиче край пътя беше моето.

— О, не — казвам аз, ужасено. — Не може да мислиш…

— Стела се провали на едно подобно изпитание. Разбираш ли, аз я обичах толкова силно. Но щом разбра, тя не успя да ме приеме. Не беше толкова силна, колкото си ти.

— Ти си я убил — прошепвам аз. — Ти си я убил, защото е разбрала.

— Да, аз я убих. Но не заради това — знаех, че е твърде уплашена, за да отиде в полицията. Убих я заради някого, когото срещнах онази нощ. Едно момиче, в един бар. То прочете заедно с мен едно от стихотворенията. А гласът му… Беше съвършен момент — така изпълнен с обещание, с възможности. Тогава разбрах, че Стела трябва да умре.

Той прави крачка напред към мен, приковал светлите си очи в моите.

— Още щом те видях, разбрах, че си необикновена, Клер. Онази, с която бих могъл да споделя всичко. Но сега трябва да го докажеш. Да ми покажеш, че си способна да го направиш.

— Не мога. Патрик, не мога…