Предсказанията на Нострадамус

Щеше да си има проблеми с тази

банда.

Просто

си

го

знаеше.

Чувстваше го с костите си. Циганите

винаги

премълчаваха

част

от

истината,

когато

говореха

с

полицията - дори когато един от

техните

хора

бе

жертва

на

престъпление, какъвто беше случаят.

Те продължаваха да искат да поемат

закона в собствените си ръце.

Той кимна към Макрон, който

показа снимката на Сабир.

- Някой от вас да е виждал

този мъж?

Нищо. Нямаше дори кимване.

- Някой от вас знае ли кой е

този мъж?

- Убиец.

Калк затвори очи. Е, поне някой

все пак му беше проговорил.

- Не е задължително - отвърна

той. - Колкото повече разкриваме,

толкова повече изглежда, че може да

има

друг

участник

в

това

престъпление. Участник, когото все

още

не

сме

успели

да

идентифицираме.

- Кога ще освободите тялото

на брат ми, за да можем да го

погребем?

Мъжете направиха път на млада

жена, която изникна от редиците на

жените и децата и се придвижи в

челото на групата.

- Вашият брат?

- Бабел Самана.

Калк кимна на Макрон, който

започна яростно да записва в малка

черна тетрадка.

- Вашето име?

- Йола Самана.

- Родителите ви?

- Те са мъртви.

- Някакви други роднини?

Йола вдигна рамене и посочи

заобикалящото ги море от лица.

- Всички?

Тя кимна.

- И какво е правил той в

Париж?

Тя отново вдигна рамене.

- Някой знае ли?

Цялата група вдигна рамене.

За момент Калк се изкуши да

избухне в смях, но фактът, че

множеството сигурно щеше да го

линчува, ако го направи, му попречи

да се отдаде на емоцията.

- Някой може ли да ми каже

каквото и да е за Самана? С кого се е

срещал, освен с този Сабир, разбира

се. Или защо е посещавал Сен Дени?

Мълчание.

Калк изчака. Трийсет години

опит му подсказваха кога да упорства

с въпрос и кога не.

- Кога ще го върнете?

Калк

изпусна

престорена

въздишка.

- Не мога да ви кажа точно.

Може да имаме нужда от тялото му

за

допълнителни

криминални

изследвания.

Жената се обърна към един от

по-старите цигани:

- Трябва да го погребем до три

дни.

Циганинът подръпна брадата си

и попита Калк:

- Можем ли да го получим?

- Казах ви. Не. Все още не.

- Тогава може ли да вземем

част от косата му?

- Какво?

- Ако ни дадете част от косата

му, можем да го погребем. Заедно с

вещите му. Това трябва да стане до

три дни. Тогава правете с тялото

каквото искате.

- Не говорите сериозно.

- Ще изпълните ли молбата

ни?

- Да ви дадем част от косата

му?

- Да.

Калк почувства как очите на

Макрон дълбаят в тила му.

- Да. Ще ви дадем малко от

косата му. Изпратете един от хората

си на този адрес... - Калк подаде на

циганина картичка.

- Утре. Тогава ще можете

официално да разпознаете тялото и

същевременно да вземете от косата

му.

- Аз ще отида - каза младата

жена, сестрата на Самана.

- Много добре. - Калк стоеше

неуверен в центъра на поляната.

Мястото беше толкова чуждо за него

и

разбирането

му

за

нещата,

изграждащи нормалното общество,

че можеше със същия успех да стои в

тропическа гора и да говори за етика

с група туземци. - Нали ще ми се

обадите, ако американецът, Сабир, се

опита да влезе в контакт с вас по

какъвто и да било начин? Номерът

ми е изписан на картичката. - Той

огледа събралата се група. - Тогава

ще приема това за „да“.

Глава 18

Сабир беше почти в делириум,

когато го извадиха от сандъка. По-

късно, докато се опитваше да си

припомни емоциите, които изпита,

след като беше натъпкан в дървената

кутия, установи, че съзнанието му

напълно

ги

е

блокирало.

Вид

самозащита, предположи той.

Защото не излъга, когато заяви,

че има клаустрофобия. Преди години,

в детството му, няколко съученици си

бяха направили шега, заключвайки го

в багажника на колата на един от

преподавателите. И тогава беше

припаднал. Учителят го беше открил

полумъртъв

три

часа

по-късно.

Около историята се вдигна страшен

шум. Отразиха я и всички местни

вестници.

Сабир беше заявил, че не помни

кои са извършителите на шегата, но

получи

възмездието

си

почти

десетилетие

по-късно.

Вече

в

качеството си на журналист той

разполагаше със значителната власт

над злонамерените клюки и се

възползва от тези възможности в

пълна степен. Но отмъщението не го

излекува от клаустрофобията му -

дори през последните години тя се

беше влошила.

Сега усещаше, че се разболява.

Ръката

му

пулсираше

и

той

предполагаше, че се е инфектирала

през нощта. Раните се бяха отворили

и тъй като нямаше нищо, с което да

ги дезинфекцира, преди да сложи

пак превръзката, можеше да се

предположи,

че

са

привлекли

достатъчно нежелани бактерии -

затварянето в сандъка сигурно беше

утежнило проблема.

Главата му се люшна назад.

Опита се да вдигне ръка, но не можа

- всъщност цялото му тяло беше

извън контрола му. Почувства, че го

пренасят на сянка, после по стъпала

в стая, където светлината се плъзгаше

по лицето му през оцветени стъкла.