Прелестен хаос

Очите й се разшириха и тя политна назад, но успя да се хване за стола и да седне на него. От реакцията й разбрах, че каквото и да й бяха показали картите тази вечер, посещението ми при бокора бе пълна изненада за нея.

— Истината ли ми казваш, Итън Уейт? Ходил ли си при този дявол?

— Отидох, защото ти ме излъга. Нямах друг избор.

Но Ама не ме слушаше. Тя разбъркваше бясно картите.

— Лельо Айви, покажи ми нещо. Дай ми знак какво означава това.

— Ама!

Тя си мърмореше нещо и пререждаше колодата карти отново и отново.

— Не виждам нищо. Трябва да има начин. Винаги има начин. Просто трябва да се потърси по-внимателно.

Хванах я нежно за раменете.

— Ама, остави картите. Говори с мен.

Тя вдигна карта с рисунка на врабче със счупено крило.

— Забравеното бъдеще. Знаеш ли как се наричат тези карти? Картите на провидението, защото показват повече от бъдещето. Показват съдбата ти. Знаеш ли каква е разликата?

Поклатих глава. Боях се да кажа каквото и да било. Ама беше станала неконтролируема.

— Бъдещето ти може да се промени.

Погледнах в тъмните й очи, които бяха пълни със сълзи.

— Може би и съдбата може да се промени.

Сълзите започнаха да се стичат по лицето й и тя поклати глава истерично.

— Колелото на съдбата смазва всички ни.

Не можех да понеса да го чуя още веднъж. Ама не просто изпадаше в мрачното си настроение, както обикновено. Тя полудяваше, а аз бях тук и гледах как това се случва.

Тя се изправи, прибра полите на халата си и се отпусна на колене на пода. Очите й бяха затворени, но беше вдигнала глава към синия таван.

— Чичо Абнър, лельо Айви, бабо Сула… Нуждая се от помощта ви. Простете прегрешението ми, както Господ Бог прощава на всички ни.

Гледах я как чака, шепнейки думите пак и пак. Мина цял час, преди да се откаже, изтощена и победена.

Великите не се появиха.

* * *

Когато бях малък, майка ми казваше, че всичко, което човек трябва да знае за Юга, може да се открие или в Савана, или в Ню Орлиънс. Очевидно същото важеше и за живота ми.

Лена не беше съгласна. На следващата сутрин спорехме за това на последните чинове в кабинета по история. Май аз побеждавах.

— Счупената душа не е две неща, Лена. Тя е едно нещо, разделено наполовина.

Когато й разказах и споменах „две души“, Лена чу само тази част с двете и предположи, че аз се предлагам за ролята на „Единия, който е двама“.

— Може да е всеки от нас. Колкото аз съм Единият, който е двама, толкова и всеки друг може да бъде. Погледни ме в очите!

Усещах как в нея се надига паника.

— Не казвам, че аз съм този, Лена. Аз съм обикновен смъртен. Щом е нужен чародеец, за да разруши Реда, ще е необходимо много повече от един смъртен, за да го възстанови, не мислиш ли?

Тя не изглеждаше напълно убедена, но дълбоко в себе си знаеше, че съм прав.

За добро или за лошо, бях само това — смъртен. Това бе източникът на целия проблем между нас. Причината едва да успяваме да се докосваме и да не можем истински да бъдем заедно. Как можех да спася чародейския свят, когато дори не можех да живея истински в него?

Лена понижи гласа си.

— Линк. Той е две неща, инкубус и смъртен.

— Шшш… — Погледнах към Линк, но той тънеше в невежество за нашия спор. В момента се мъчеше да издълбае с химикалката си „Линкубус“ в чина си. — Да ти кажа, напълно съм убеден, че не влиза в определението за „Единия, който е двама“.

— Джон също е две неща, чародеец и инкубус.

— Лена.

— Ридли. Сигурно все още има следа от Сирената вътре в нея, независимо че е смъртна. Две — продължи да изброява тя възможните кандидати. — Ама е гадателка и смъртна. Две неща.

— Не е Ама!

Явно го бях изкрещял, защото целият клас се обърна към нас. Лена се засрами и сведе очи.

— Не е ли, мистър Уейт? Защото ние си мислехме, че е — обади се мистър Евънс. Изглеждаше готов да извади малките розови листчета, с които ни изпращаше при директора за наказание.

— Съжалявам, сър.

Прикрих се зад учебника си и понижих глас.

— Знам, че звучи странно, но станалото е за добро. Сега знам защо се случват всички тези шантави неща — особените сънища, как виждах половината от себе си навсякъде. Всичко вече има обяснение и звучи логично.

Не беше напълно вярно, а и Лена не бе съвсем убедена, но тя не каза нищо повече, нито пък аз. Между жегата и буболечките, Ейбрахам и Бесовете, Джон Брийд и Лилум, обсебваща тялото на учителката ни по английски, имахме достатъчно неща, за които да се притесняваме.

Поне така си казвах.

* * *

„НЕКА ДА ИМА СНЯГ!

ВРЕМЕ ЗА ПРОМЯНА!

КУПЕТЕ СИ БИЛЕТИ СЕГА!“

Плакатите бяха навсякъде, сякаш фактът имаше нужда от реклама. Беше време за Зимния бал и тази година. Организационният комитет — съставен, естествено, от Савана Сноу и нейния фенклуб — реши да го нарече „Снежния бал“24. Савана настояваше, че няма нищо общо с нея и името е избрано само заради горещата вълна, а това бе причината всички останали да го наричаме подигравателно „Кишавия бал“. С Лена смятахме да ходим на бала.

Отначало тя не искаше заради всичко, което бе станало миналата година. Когато й подадох билетите, ме погледна така, сякаш всеки миг щеше да ги подпали.