Прелестен хаос

— Не сме дошли, за да крадем или нещо такова… — Гласът ми още трепереше. — Търсим вас. Имам въпрос и мисля, че вие сте единственият човек, който може да ми даде отговорите.

Очите на бокора се присвиха и той потърка замислено козята си брадичка. Може би го бяхме заинтригували, а може би обмисляше какво да прави с телата ни, след като ни убие.

— И какво, млади господа, ви кара да мислите, че знам тези отговори?

— Ама. Искам да кажа, Амари Тредо. Тя беше тук. Искам да знам защо — казах твърдо аз и този път определено привлякох вниманието му. — Мисля, че е било свързано с мен.

Той ме огледа внимателно.

— Значи ти си този. Интересно, че си дошъл тук, младежо, а не при твоята гадателка.

— Тя не ми казва нищо.

Имаше нещо в изражението му, което не можех да разгадая.

— Оттук.

Последвахме го в стаята с дима, пушеците и тегнещата мирис на смърт. Линк вървеше до мен и ми прошепна:

— Сигурен ли си, че това е добра идея?

— Имам си инкубус с мен, нали?

Шегата не беше подходяща, но бях толкова уплашен, че едва мислех.

— Четвърт инкубус — пое си дълбоко дъх Линк. — Да се надяваме, че ще е достатъчно.

Бокорът застана зад дървената маса, а аз и Линк бяхме с лице срещу него от другата й страна.

— Какво знаеш за моите дела с гадателката?

— Знам, че дойде при вас за едно гледане на карти, което не беше харесала.

Не исках да разкривам нищо повече. Бях уплашен, че ще разбере, че не идваме тук за първи път.

— Какво казваха картите? Защо се нуждаеше от помощта ти?

Той ме оглеждаше внимателно, сякаш можеше да види през мен. Леля Дел гледаше по същия начин, когато разкриваше пластовете на времето в дадено пространство.

— Това са два въпроса и само единият от тях е от значение.

— Кой?

Очите му искряха в мрака.

— Твоята гадателка се нуждаеше от помощта ми за нещо, което не можеше да направи сама. Да събере ti-bon-age, да закърпи шевовете, които са се разкъсали.

Нямах представа за какво говореше. Какви шевове закърпваше Ама?

Линк също не разбираше.

— Ти… какво? За какво говорим тук?

Очите на бокора бяха вперени в мен.

— Наистина не знаеш какво те очаква, нали, момче? Това, което ни наблюдава сега.

Не можех да си отворя устата.

Наблюдава ни сега.

— Какво… Какво е то? — едва пророних аз. — Как да се отърва от него?

Бокорът отиде до терариума, пълен с извиващи се змии, и вдигна капака.

— Пак два въпроса. Мога да отговоря само на единия.

— Какво ме наблюдава? — попитах с треперещ глас. Ръцете ми трепереха, цялото ми тяло, всяка част от мен.

Бокорът извади една змия, тялото й беше в черно, червено и бяло. Змията се уви около ръката му, но мъжът повдигна внимателно главата й, сякаш знаеше, че може да го нападне и да го ухапе.

— Ще ти покажа.

* * *

Поведе ни към средата на стаята, в близост до източника на гадния дим, огромен стълб, който приличаше на свещ, правена на ръка. Лусил се шмугна под най-близката маса, криейки се от пушека — или от змията, или от лудия тип, който носеше нещо като черупки от яйца към една купа. Натроши черупките с една ръка, а с другата продължаваше внимателно да придържа главата на змията.

— Ti-bon-age означава да бъдеш цял, един. Никога да не разкъсваш същността си, своята душа. — Затвори очи. — Ще призова Калфу23. Имаме нужда от помощта на могъщ дух.

Линк ме сръга в ребрата.

— Не съм сигурен, че това ми харесва, човече.

Бокорът започна да говори. Разпознах някои думи от френския креолски на Туайла, но той бе смесен с език, който никога преди не бях чувал. Думите бяха приглушени, като че ли бокорът говореше на някого, достатъчно близо до него, за да чува шепота му.

Не знаех какво се очакваше да видим, но едва ли щеше да бъде по-странно от леля Пру, която излизаше извън тялото си, или от Лилум, която влизаше в телата на други хора — като мисис Инглиш.

Димът започна да се извива бавно и да става по-плътен. Гледах как се вие и приема форма. Бокорът вече пееше по-силно. Димът стана от черен сив, а змията започна да съска. Някой се появи в дима. Бях виждал нещо подобно и преди, в гробището „Бонавентура“, когато Туайла призова духа на майка ми.

Не можех да сваля очи от гледката пред мен. Тялото се оформяше от най-долната част, точно като майка ми. Първо стъпалата, после краката…

— Какво, по дяволите… — възкликна Линк и се опита да отстъпи назад, но спря.

Торсът и ръцете.

Лицето беше последният елемент.

Лице, което можех да позная навсякъде.

Моето.

Подскочих и се запрепъвах назад.

— Мамка му! — извика Линк, но гласът му ми прозвуча много далечно.

Паниката ме завладя като две силни ръце, които стискаха врата ми. Фигурата започна да избледнява.

Но преди това да стане, Блудникът проговори.

— Аз чакам.

След това изчезна.

Бокорът спря да напява, димящата свещ изгасна и всичко свърши.

— Какво беше това? — попитах аз, взирайки се във вещера. — Защо има Блудник, който прилича на мен?

Мъжът се върна до терариума и пусна змията при останалите.

— Той не прилича на теб. Това е ti-bon-age. Другата половина на душата ти.

— Какво каза?

Бокорът взе кибрит и запали отново свещта.