Прелестен хаос

Тя поклати глава. Личеше, че й е трудно.

— Не. Но казвам, че ти вярвам.

— Това да не е от онези тестове, които момчетата не разбират и на които винаги се провалят?

Лена се усмихна и започна да покрива пая с готварското фолио на Ама.

— Не и днес.

Тъкмо тръгвахме към входната врата, когато Ама се появи.

— Къде си мислите, че отивате?

— В „Рейвънуд“. Ще занеса на Лив малко от твоя орехов пай.

Ама се опита да ме стрелне с онзи поглед, но този път не й се получи.

— Значи ми казваш, че ще слизаш в Тунелите.

— Само за да видя Лив, обещавам.

Тя търкаше несъзнателно златния си амулет на гърдите.

— Отиваш и веднага се връщаш. Не желая да чувам за никакви заклинания или огньове, Бесове или някакви други демони. За нито един. Чу ли ме?

Винаги я чувах, дори когато не говореше.

* * *

Лена повдигна капака на външната чародейска врата в пода в стаята на Ридли. Все още не вярвах, че ще ме пусне да сляза сам. Но пък момичетата винаги усещат, когато гаджето им мисли как да целуне друго момиче — не сме чак толкова добри в преструвките. И сега случаят не бе такъв.

Подаде ми пая.

— Ще те чакам тук. Искам да поогледам наоколо.

Чудех се дали е идвала в стаята на Ридли от нощта, в която намерихме Джон. Знаех, че се притесняваше за братовчедка си, особено след като вече не притежаваше никакви сили.

— Няма да се бавя дълго.

Целунах я и пристъпих надолу по стъпалата, които не виждах.

Чух гласовете им още преди да ги видя.

— Не съм сигурна дали това е подходяща южняшка вечеря за Деня на благодарността, тъй като никога досега не съм присъствала на такава. Но си я бива, доста е изискана — в сравнение с това, което ям обикновено.

Лив. Звучеше подозрително щастлива.

Знаех чий беше другият глас, не ми беше нужно да го виждам.

— Ти си късметлийка. Аз също не съм имал. Ейбрахам и Силас не си падаха много по празниците. А и да не забравяме, че не се нуждаем чак толкова от храна. Така че няма с какво да го сравня.

Джон.

— Какво, никакъв Хелоуин? Коледа? Ден на подаръците22?

Лив се смееше, но личеше, че въпросът й е сериозен.

— Нито един от тези.

— Това е доста зловещо и тъжно. Съжалявам.

— Не е голяма работа.

— Значи това ти е първият Ден на благодарността — разсмя се тя.

— И на двама ни. Ще го отпразнуваме заедно — добави той.

От думите му и начина, по който ги каза, стомахът ми се сви, сякаш бях ял прекалено много пай и после се бях върнал отново към пуйката.

Подадох глава зад ъгъла. Джон и Лив се бяха привели над масата в кабинета на Макон. На нея имаше две свещи и един алуминиев поднос с вечеря. Пуйка. Почувствах се ужасно, особено след пиршеството, което бе приготвила Ама за нас.

Лив държеше в ръка запалката на Джон и се опитваше да запали свещите на масата.

— Ръката ги трепери.

— Не е вярно — отвърна тя и погледна към ръката си. — Тук става течение.

— Притеснявам ли те? — попита Джон с усмивка. — Всичко е наред, нищо няма да ти направя.

— Притеснена? Моля те — отвърна Лив, но бузите й добиха познатия румен цвят. — Не се боя от теб, ако това си мислиш.

Двамата се гледаха втренчено за миг.

— Ауч! — Лив изпусна запалката и разтърси ръка. Явно си бе изгорила пръста.

— Добре ли си? Дай да видя — каза веднага Джон и грабна ръката й, после разтвори дланта й, за да огледа пръстите. Постави широката си длан върху нейната мъничка ръка и я закри почти изцяло.

Лив прехапа устни.

— Мисля, че трябва да я полея със студена вода…

— Чакай.

— Какво…? — Лив погледна към ръцете им. Джон махна своята и тя размърда невярващо пръстите си. — Как го направи?

Джон изглеждаше засрамен.

— Както ти казах, ако докосна чародеец, поглъщам силите му. Не ги крада. Просто така става.

— Ти си Тавматург. Лечител. Като Риан, братовчедката на Лена. Не си…

— Не се тревожи. Не беше тя. Взех я от едно момиче, с което се сблъсках веднъж.

Не можех да кажа дали беше саркастичен или не.

Облекчение се разля на лицето на Лив.

— Това е забележително. Знаеш го, нали? — каза, загледана в пръста си.

— Не знам нищо. Само че съм изрод по природа.

— Не съм убедена, че природата има нещо общо с това, след като в цялата вселена няма друг като теб, поне доколкото знаем. Но си специален.

Каза го толкова уверено и естествено, сякаш всички вярвахме в това. Сякаш не говореше за Джон Брийд.

— Толкова съм специален, че никой не ме иска — разсмя се той, но някак огорчено. — Толкова специален, че правя неща, които не помня.

— У дома, в Англия, наричаме това „алкохолен тур“ — обикаляш по баровете и някъде по средата вече не само пълзиш, но и не помниш нищо.

— На мен ми се губят цели седмици, Оливия.

Мразех начина, по който произнасяше името й. О-ли-ви-я. Все едно искаше да натърти на всяка сричка и да го задържи на езика си възможно най-дълго.

— Постоянно ли става? — попита с любопитство Лив, но ми се стори, че имаше нещо повече от обичайния й чисто научен интерес. Защото звучеше и натъжено.

Той кимна.

— Освен когато бях затворен в Сиянието. Не че там ставаше нещо, което да си заслужава да се помни.

Прочисти гърлото си и влязох в стаята.

— Така ли? Значи можеш да се върнеш обратно в онова нещо.